Беше виждала много такива кораби в града, но тук, в провинцията, те се срещаха рядко, защото фермерите предпочитаха по-големите и бързи кораби.
Промъкна се в къщата през задната врата и чу приглушените гласове на баба си и на някакъв мъж. С безшумни стъпки тръгна бавно към стълбището по теракотените плочки.
— Мога да си представя какво бреме е била за теб през всичките тези години — каза с източен акцент мъжът.
Скарлет се намуси и когато надникна през открехнатата врата, усети топлината от кухнята по лицето си. Мъжът седеше на масата с чаша в ръце. Имаше копринено черна коса и издължено лице. Скарлет не го бе виждала никога преди.
— Не бях очаквала да ми създаде толкова много главоболия — чу се гласът на баба й, която не се виждаше. — Почти се привързах към нея след всичките тези години. Но трябва да си кажа, че ще се радвам, когато си замине. Вече няма да се плаша, щом някой непознат кораб мине насам.
Буца заседна на гърлото на Скарлет.
— Ти спомена, че до седмица ще е готова да отпътува, нали така? Сигурна ли си?
— Така смята Логан. Само твоето устройство чакахме. Ако всичко мине гладко, може да заминете дори по-рано. Но трябва да си търпелив с нея. Ще е много слаба и доста объркана.
— Съвсем разбираемо. Не мога да си представя какъв ли ужас преживява.
Скарлет затисна устата си с ръка, за да заглуши дишането си.
— Приготвили ли сте й място, където да я настаните?
— Да, добре сме подготвени. И на нас ще ни трябва време да свикнем, но съм сигурен, че всичко ще се нареди, щом веднъж се настани при нас. Имам две момичета почти на нейната възраст — на дванайсет и на девет. Сигурен съм, че ще се разбират отлично и аз ще се отнасям с нея като с мое дете.
— Ами мадам Лин? Тя подготвена ли е?
— Дали е подготвена, а? — Мъжът се засмя под мустак, но смехът му беше дрезгав и смутен.
— Тя остана много изненадана, когато споделих идеята си да си осиновим трето момиче, но жена ми е добра майка. Съжалявам, че не ме придружи дотук, но не исках да предизвиквам излишно внимание към пътуването си. Разбира се, тя не знае нищо за момичето. Или поне… почти нищо.
Скарлет сигурно бе издала звук, защото мъжът вдигна глава и я видя. Той замръзна.
Столът на баба й изскърца по пода и вратата се отвори рязко. Баба й беше разярена. Но тя също беше ядосана.
— Скарлет, нали знаеш, че не е редно да подслушваш! Марш веднага в стаята си!
Скарлет искаше да се разкрещи, да затропа с крака, да й каже, че не може ей така да я изпраща при други хора, като че ли беше едно нищо, но думите не излизаха от устата й. Бяха заседнали на гърлото й.
Тя изпълни, каквото й бе казано, и преди баба й да успее да види сълзите й, затропа с крака нагоре по стълбите и влезе в стаята си.
Не я измъчваше единствено откритието, че не е желана и биха я дали на всеки случаен човек, който дойдеше да я поиска. След шест дълги години тя най-сетне бе започнала да се чувства като у дома си. И си мислеше, че може би баба й я обичаше — повече от майка й и повече от баща й. И двете с нея бяха станали отбор.
След въпросната сутрин тя живя в страх в продължение на седмица. Две седмици. Месец.
Но мъжът така и не се върна за нея, а тя и баба й повече никога не отвориха дума за случилото се.
— Скарлет?
Вълка я стисна през кръста и върна Скарлет обратно в настоящето, във вагона на товарния влак, който беше почнал да намалява скоростта си. Беше се свила като дете, с гръб, опрян до него. И въпреки че стискаше силно очите си, няколко горещи сълзи се отрониха, търкулнаха се по носа й и покапаха по слепоочията й. Тя бързо ги отри.
Вълка се размърда и се надигна зад гърба й.
— Скарлет? — гласът му беше напрегнат.
— Сънувах кошмар — рече тя, като не искаше той да си помисли, че плаче заради него. Вече почти спираха и тя се завъртя по гръб. Сигурно още беше нощ, защото вътре беше тъмно и само изкуственият блясък на градските неонови светлини се прицелваше в щайгите до вратата и пращаше пръски от розово и зелено по натрупаните каси.
— Спомних си нещо — каза тя тихо. — Мисля, че може би засяга принцесата.
Той се изопна.
— Помня, че веднъж случайно дочух баба ми да споменава Логан, без тя да знае това. Подслушвах я. При нея имаше един мъж. — И тя му разказа историята, както можа, събирайки всички парченца в едно, тъй като паметта й заплашваше да се замъгли.