— Милост ли? Да ми кажеш, че е мъртва, било милост? Да разбиеш сърцето ми?
— Единственият ми шанс да те убедя да спреш да я търсиш беше да те накарам да повярваш, че е мъртва. Това е ясно и на двама ни. Трябваше да те излъжа.
Бученето на линиите се засили, когато влакът пропълзя на гарата. Чуха се викове. Машините издрънчаха и изсъскаха.
— Не ти взимаш решението — рече тя и грабна портскрийна си, за да провери местонахождението им. Бяха стигнали в Париж. — Аз трябва да я намеря. Но не е нужно и ти да идваш с мен.
— Скарлет.
— Не, чуй ме. Оценявам помощта ти. Ти ме доведе дотук. Но сега вече мога да продължа и сама. Само ми кажи къде да отида и аз сама ще я намеря.
— Може и да не ти кажа.
Скарлет мушна порта си в джоба, а бузите й пламнаха от гняв. Тогава срещна погледа на Вълка и там прочете паника, а не твърдоглавост. Пръстите му се свиваха и разпъваха отново и отново.
Растящото й негодувание се стопи. Тя бързо се приближи към Вълка и хвана лицето му в дланите си. Той се сепна, но не се отдръпна.
— На тях им трябва тази информация, нали така? Изражението му бе каменно.
— Ще им предложим размяна. Ти и Grand-mere ще отидете на някое сигурно място, ще се грижите един за друг, а когато ме пуснат да си ходя, аз ще ви намеря. Те няма да ме държат вечно.
Тя се усмихна колкото се може по-топло и зачака той да отвърне. Когато той замълча, тя погали с палци бузите му и го целуна. И макар че мигновено я притегли към себе си, той побърза да сложи край на целувката.
— Няма гаранция, че ще те пуснат. Може да те убият, когато вече не им трябваш. Жертваш живота си заради нейния.
— Трябва да рискувам.
Влакът спря спокойно и потъна върху релсите.
Очите на Вълка се натъжиха.
— Знам. Ще направиш, каквото трябва да се направи. — Той отлепи ръцете й от раменете си и залепи една нежна целувка на китката й — там, където кръвта пулсираше под кожата й. — И аз също.
Глава двадесет и шеста
На подземния перон имаше добро осветление и беше пълно с андроиди и въздушни колички, готови да свалят товара от влака. Вълка отведе Скарлет в сенките на друг товарен влак. Изчакаха един андроид да се обърне с гръб и изпълзяха на перона.
Вълка я хвана за китката и я повлече през него, прикривайки се зад една количка, натоварена с щайги. Миг след това Скарлет забеляза друг андроид да се качва на колелата си във вагона, от който двамата с Вълка тъкмо бяха избягали, и синята му светлина се процеди през вратата.
— Приготви се! Когато влакът потегли, ще трябва да тичаме — рече Вълка и намести раницата на рамото си. Не мина и минутка и влакът се издигна от релсите и започна да се плъзга обратно навътре в тунела.
Скарлет скокна към релсите, но нещо я дръпна назад за качулката. Тя извика сподавено и се блъсна назад във Вълка.
— Как…
Той долепи пръст до устните си.
Тя го изгледа ядно и дръпна качулката от ръцете му, но тогава дочу нещо. Бученето на приближаващ се влак.
Движеше се по третия коловоз и профуча край тях, без да намали, като изчезна в мрака отново така бързо, както бе изскочил оттам.
Вълка се ухили.
— Вече можем да минем.
Стигнаха до другия перон, без да срещнат никого — само един мъж на средна възраст ги забеляза и любопитно ги изгледа над портскрийна си.
Когато излязоха горе на улицата, Скарлет провери своя порт. Градът бе спокоен в тишината на утрото. Намираха се на гара „Лион“, заобиколени от магазини и офиси. Скарлет забеляза, че Вълка души нещо, макар че той се опита да го скрие.
Тя не можеше да надуши нищо друго, освен града. Метал, асфалт и печен хляб от затворената сладкарница на ъгъла. Вълка тръгна на северозапад.
Покрай улицата от двете й страни имаше изящни, внушителни сгради от втората ера и саксии с цветя, които висяха от оградените с мозайка прозорци. В далечината се изправяше богато украсена часовникова кула с осветен циферблат, на който се виждаха две големи островърхи стрелки и римски цифри, а под него един цифров екран показваше 04:26 до рекламата на последния модел домашни андроиди.
— Далеч ли сме? — попита Скарлет.
— Не. Можем да стигнем пеша.
На кръговото движение завиха наляво — Вълка вървеше на половина крачка пред нея, приведен напред, сякаш се готвеше за нападение. Погледът на Скарлет се спусна надолу по ръката му, по превързаната рана, която сякаш вече не го болеше, та до играещите му пръсти. Искаше да го докосне, но не можа. Затова пъхна ръцете си в джобовете на якето си.