От физическата изнемога накрая тя се свлече върху голия матрак. Вторачи се в тавана. Мразеше се. Мразеше хората, които я бяха затворили тук. Мразеше Вълка.
Скръцна със зъби и заби ноктите си в стария, счупен матрак.
Алфа Кесли.
Ако някога отново го срещнеше, щеше да му издере очите. Щеше да го стисне за гърлото, докато устните му посинеят. Щеше.
— Най-сетне се умори, а?
Тя се надигна рязко. Един от мъжете, които я доведоха до килията, стоеше пред решетката, но и тя не знаеше кой — дали Рейф, или Троя.
— Не съм гладна — изсъска тя злобно.
Той я погледна с насмешка. Изглежда, всички до един носеха на лицата си тази безрадостна усмивка, като че ли се раждаха с нея.
— Не ти нося храна — рече той и прокара ръка покрай скенера. Хвана решетките и отмести вратата. — Ще те заведа да видиш скъпоценната ти grand-mere.
Скарлет стана от матрака и всичкото изтощение я напусна.
— Наистина ли?
— Такава е заповедта ми. Трябва ли да те връзвам, или ще вървиш доброволно?
— Ще вървя сама. Само ме отведи при нея.
Погледът му се спусна по тялото й. Той явно прецени, че тя не представляваше заплаха, затова се отдръпна назад и посочи дългия, мрачен коридор.
— В такъв случай — след теб.
Когато тя прекрачи в коридора, той стисна ръката й и приведе лицето си така, че дъхът му изгори врата й.
— А си направила нещо неразумно, а съм си го изкарал на старата вещица, ясно ли е?
Тя потрепери.
Без да дочака отговор, той я пусна, смушка я в гърба да върви и я подкара по коридора.
Сърцето й щеше да се пръсне. От умората и обещанието, че ще види баба си, почти не бе на себе си, но това не й попречи да огледа затвора. Половин дузина решетки опасваха подземния коридор, но навсякъде беше тъмно. Мъжът я побутна и те завиха зад един ъгъл, изкачиха тясното стълбище и излязоха през вратата.
Намериха се зад сцената. Прашни стари предмети от реквизита се въргаляха по гредите, а в тъмното като призраци висяха черни завеси. Единствената светлина идваше от лампичките по пътеките в залата и Скарлет трябваше да присвие очи, когато стражът я изведе на сцената и оттам надолу по стъпалата към празния салон. Един цял блок седалки бяха премахнати, а след тях бяха останали само дупките, в които някога столовете са били закрепени за полегатия под. Група войници стоеше сред сенките с вид, сякаш само допреди миг бяха разговаряли весело, но с появяването си Скарлет и пазачът й и ги бяха прекъснали. Тя упорито залепи очите си в края на пътеката. Не вярваше Вълка да е сред тях, но не искаше да знае дори да грешеше.
Стигнаха края на салона и Скарлет бутна една от огромните врати.
Озоваха се на един от балконите, който гледаше над фоайето и голямото стълбище. През дупката в тавана не влизаше никаква светлина — явно беше пропуснала целия ден.
Пазачът й я улови за лакътя, дръпна я от стълбите и те продължиха покрай нови страховити статуи на ангели и херувими. Тя издърпа ръката си от неговата и опита да запомни маршрута, като направи схема на операта в главата си, но това се оказа невъзможно, като знаеше, че скоро ще види баба си. Най-после.
Когато си помисли, че тези чудовища я държаха вече почти три дълги седмици, кръвта й се смрази.
Мъжът я отведе по стълбите до първия балкон и продължи към втория. Затворени врати водеха обратно в салона към по-високите места, но войникът ги подмина и тръгна по друг коридор. Най-после се спря пред една затворена врата, хвана дръжката и отвори.
Бяха стигнали до една от частните ложи над сцената, в която на две редици имаше по два стола от червено кадифе.
Баба й седеше на първия ред, а дебелата й сива плитка висеше над облегалката. Сълзите, които Скарлет дълго беше сдържала, сега я връхлетяха.
— Grand-mere!
Баба й се сепна, но Скарлет вече тичаше към нея. Тя падна на колене между стола и парапета, хвърли се в скута на баба си и заплака върху дънките й. Старите й дънки със засъхнала кал по тях, с които работеше в градината. От плата излизаше познатият аромат на земя и сено и Скарлет се разплака още по-силно.
— Скарлет! Какво правиш тук? — попита баба й и сложи ръцете си на гърба й. Гласът й беше строг и гневен, но не и груб. — Спри да плачеш. Ще станеш за смях. — Тя вдигна Скарлет от скута си. — Хайде, тихо, успокой се. Защо си дошла?
Скарлет седна на пети и се вторачи със замъглени очи в лицето на баба си. Зачервените й очи не прикриваха изтощението й, въпреки че брадичката й беше твърдо изправена. И тя бе на път да се разплаче, но още не се бе поддала на сълзите. Скарлет хвана ръцете й и ги стисна. Ръцете на баба й бяха нежни, сякаш за трите седмици, прекарани далеч от фермата, вечните й мазоли бяха изчезнали.