— Дойдох заради теб — отвърна тя. — Когато татко ми каза какво се е случило и какво са ти причинили, трябваше да тръгна да те търся. Добре ли си? Нараниха ли те?
— Добре съм, добре съм. — Тя погали с палеца си ръката й. — Но не се радвам, че си дошла. Не биваше да идваш. Тези мъже… те… не бива да стоиш тук. Опасно е.
— Ще измъкна оттук и двете ни. Обещавам. Звезди, толкова ми липсваше. — Тя се разхлипа и притисна челото си в сключените пръсти, без да обръща внимание на горещите сълзи, които се стичаха по лицето й. — Намерих те. Grand-mere. Намерих те.
Баба й измъкна едната си ръка и отметна няколко чорлави кичура от челото на Скарлет.
— Знаех си аз. Знаех си, че ще дойдеш. Ела, седни тук до мен.
Скарлет потисна сълзите си и се отдръпна от скута на баба си. На седалката до нея имаше поднос с чаша чай, половин франзела и малка купичка с червено грозде, което стоеше недокоснато. Баба й взе подноса и го подаде на войника на вратата. Той изви устни, но взе подноса и излезе, а вратата зад него се затвори. Сърцето на Скарлет щеше да се пръсне — вратата остана незаключена. Бяха останали сами.
— Седни тук, Скарлет. Толкова ми липсваше! Но много съм ти ядосана. Не биваше да идваш. Много е опасно, но вече си тук. О, милата ми, та ти си капнала от умора!
— Grand-mere, те не те ли наглеждат? Не се ли страхуват, че може да избягаш?
Лицето на старицата се смекчи и тя потупа празната седалка до нея.
— Разбира се, че ме наглеждат. Тук не сме изцяло сами.
Скарлет погледна стената, която ги делеше от съседната частна ложа и чиито червени тапети бяха почнали да се лющят. Може би и сега там имаше някой, който ги подслушваше. А вероятно беше групата войници, която беше видяла на първия етаж в салона — ако сетивата им бяха и наполовина толкова остри, колкото тези на Вълка, сигурно щяха да могат да ги чуват и оттам долу. Тя потисна импулса си да заругае в празнотата, надигна се да седне на стола, взе ръцете на баба си отново и ги стисна силно. Освен че бяха станали толкова меки, те бяха студени като на мъртвец.
— Добре ли си наистина? Да не би да са те наранили?
Баба й се усмихна уморено.
— Нищо не са ми направили. Поне още не. Не знам какво планират, нямам им никакво доверие, не и след това, което причиниха на Люк. Споменаха и теб. Ужасих се, че ще тръгнат след теб, миличка. Иска ми се да не беше идвала. Не съм напълно готова. Трябваше да се сетя, че това ще се случи.
— Но какво искат тези хора?
Баба й погледна надолу към тъмната сцена.
— Искат от мен информация, която аз няма как да им дам, но ако можех, не бих се поколебала и за миг да им я дам. Щях да им кажа всичко още преди седмици. Всичко бих им дала, за да се върна у дома при теб. Всичко, за да те предпазя.
— Каква информация?
Баба й пое бавно дъх.
— Те искат да научат какво се е случило с принцеса Селена.
Сърцето на Скарлет прескочи.
— Истина е значи, така ли? Ти все пак знаеш нещо за нея?
Баба й повдигна вежди.
— Да не би да са ти казали защо ме подозират?
Тя кимна и изпита вина, задето бе научила тайната, която баба й толкова дълго бе пазила.
— Казаха ми за Логан Танер. Те вярват, че той е донесъл Селена на Земята и те е потърсил за помощ. Казаха ми още, че смятат, че той е моят… моят дядо.
Бръчките по челото на баба й се врязаха надълбоко и тя хвърли угрижен поглед към стената зад Скарлет, към другия балкон, а сетне отново погледна към нея.
— Скарлет. Обич моя. — На лицето й бе изписана нежност, но тя не продължи.
Скарлет преглътна и се запита дали след всичките тези години баба й не желаеше да се рови в миналото. Романът й с Танер, продължил толкова кратко, беше оставил следи за цял живот.
Дали баба й знаеше, че Танер е мъртъв?
— Grand-mere, аз помня мъжа, който дойде у дома. Мъжът от Източната република.
Баба й вдигна глава търпеливо.
— Тогава си помислих, че е дошъл за мен, но не е било така нали? Двамата говорехте за принцесата.
— Много добре, миличка Скарлет.