— Защо просто не им кажеш името му? Сигурно го помниш. А те ще го намерят. Той би трябвало да знае къде е принцесата.
— Те вече не се интересуват от принцесата.
Тя прехапа долната си устна. Гневът се надигаше у нея. Цялата се тресеше.
— Тогава защо не ни пуснат?
Баба й стисна пръстите й. Въпреки възрастта й те бяха силни, защото години наред бяха скубали плевелите от градината и кълцали зеленчуците.
— Скарлет, те не могат да ме контролират.
Тя огледа внимателно набръчканото лице на баба си.
— Какво искаш да кажеш?
— Тези хора са лунитяни. Чародеят притежава лунната дарба. Но тя не действа върху мен. Затова ме държат тук. Искат да разберат каква е причината.
Скарлет се зарови в ума си, за да измъкне всички щуротии, които беше чувала за лунитяните и за които никога не можеше да каже кое беше истина и кое преувеличена измислица. Хората вярваха, че кралицата им властвала над народа си, като използва контрола над съзнанието, а чародеите й били почти толкова могъщи, колкото и тя самата. Те можели да манипулират мислите и чувствата на хората. Дори можели да контролират телата им, като че ли били кукли на конци.
Скарлет преглътна.
— Много ли са хората, които не могат да бъдат контролирани?
— Съвсем малко. При някои лунитяни това е вродено. Наричат ги щитове. Но никога преди не са виждали землянин, който да може да устои на силата им. Аз съм първата.
— Как така? Това генетично ли се предава? — Тя се поколеба. — А мен могат ли да ме контролират?
— О, да, мила моя. Ти не притежаваш онова, което ме прави различна. И повярвай ми — те ще използват това срещу нас. Мисля си, че искат да направят експеримент с двете ни, за да разберат на какво се дължи тази аномалия и доколко трябва да се страхуват, че и други земляни са способни да не се поддадат на влиянието им. — Лицето на баба й се ожесточи.
— Не може да е наследствено. Баща ти също беше слабохарактерен.
Скарлет се изгуби в топлите кафяви очи, които винаги я бяха утешавали, но сега в тъмнината на салона й се сториха сурови. Нещо я загриза отвътре. Едно малко съмнение.
Баща й беше безволев. Не можеше да устои на жените. Нито на алкохола. Малодушен баща, безхарактерен мъж.
Но баба й никога не беше казвала, че мисли същото и за Скарлет. „Ще се оправиш“, винаги й казваше тя, когато ожулеше коляно, счупеше ръка или когато за първи път се влюби нещастно. „Ще се оправиш, защото ти си силна, точно като мен.“
С тупкащо сърце Скарлет сведе поглед към преплетените им пръсти. Ръцете на баба й бяха много сбръчкани, много крехки, много нежни.
Гърдите й се свиха.
Лунитяните можеха да манипулират мислите и чувствата на хората. Можеха да манипулират начина, по който преживяваха света около тях.
Скарлет преглътна тежко и се отдръпна назад. За кратък миг пръстите на баба й се свиха, за да я задържат, но после я пуснаха.
Скарлет стана от седалката и като се олюля, отстъпи назад към парапета, вторачена в баба си. Познатата размъкната коса, сплетена на крива плитка. Познатите очи, които ставаха все по-студени, докато надничаха нагоре към нея. Разширяваха се.
Тя примигна бързо пред халюцинацията и ръцете на баба й се уголемиха.
Отвращението раздра Скарлет. Тя се улови за перилата, за да не падне.
— Коя си ти?
Вратата в дъното на ложата се отвори, но вместо пазача Скарлет видя в коридора силуета на чародея.
— Много добре, Омега. Научихме от нея, каквото можахме.
Скарлет отново обърна лице към баба си. От устните й се изтръгна уплашен вик.
Баба й беше изчезнала и на нейно място седеше братът на Вълка. Съвсем спокоен, Омега Кесли се взираше нагоре към нея. Носеше същата измачкана риза, опръскана със засъхнала кал, с която го бе видяла за последно.
— Здравей, скъпа. Какво щастие, че пак се срещаме.
Скарлет погледна чародея и преглътна. Виждаше бялото на очите му и диплите на причудливата му туника.
— Къде е баба ми?
— Жива е, засега, и за съжаление остава загадка за нас. — Той присви очи. — Умът й остава недостъпен, но каквато и да е тайната й, тя не я е предала нито на сина си, нито на внучката си. Ако използваше някакъв мисловен трик, то поне щеше да опита теб да те научи на него, ако не онзи жалък пияница. Но от друга страна, ако е генетична способност, възможно ли е това да е случайна черта? Или в рода ви има щит? — Той докосна устните си с пръст, анализирайки Скарлет като жаба, на която всеки момент щеше да направи дисекция. — Може би, все пак ще ни свършиш някаква работа. Чудно ми е как ли ще се развърже езикът на старицата, ако те види да си забиваш сама игли в кожата.