— Свободен сте — рече Яил и кимна, когато Ран му отдаде чест със свит юмрук до гърдите си.
Когато Ран мина край него, Зеев долови следа от миризмата на Скарлет и стомахът му се сви. Той заповяда на тялото си да се отпусне и зарови животинския си инстинкт да разкъса гърлото на брат си, ако разбере, че я е докоснал с пръст.
Ран наклони глава, а изражението му потъмня, сякаш криеше някаква тайна.
— Добре дошъл у дома, братко.
Ран продължи напред, а лицето на Зеев остана безизразно, докато изчака вратата да се затвори в другия край на галерията. Той отдаде чест на чародея.
— Ако това е всичко.
— Всъщност има още нещо. По-право, няколко неща, които искам да обсъдим. — Яил отново потъна в креслото си. — Тази сутрин получих съобщение от Нейно Величество. Тя поиска всички групи на Земята да се приготвят за нападение утре.
Челюстта му се стегна.
— Утре ли?
— Преговорите й с Източната република не са протекли според желанията й и тя вече е изчерпала вариантите си за компромис, които те така и отказват да приемат. Предложила им е временно удължаване на мира, ако заловят и й предадат момичето киборг, Лин Синдер, но това не се е случило. Атаката ще бъде съсредоточена в Нов Пекин и ще започне в полунощ местно време. Ние ще нападнем в шест вечерта. — Той затъкна ръце в пурпурните си ръкави, а избродираните руни уловиха светлината на самоподдържащите се крушки на тавана. — Щастлив съм, че се завърнахте навреме да поведете хората си. Искам да бъдете в центъра на атаката ни в Париж. Приемате ли тази роля?
Зеев хвана ръцете зад гърба си и ги стисна така силно, че го заболяха.
— Не бих искал да оспорвам мотивите на Нейно Величество, но не разбирам защо отменя първоначалната ни задача да открием принцесата само за да даде един незначителен урок на Републиката. Защо се налага тази смяна на приоритетите ни?
Яил се облегна назад, изучавайки го с поглед.
— Не е ваша работа да оспорвате приоритетите на Нейно Величество. Но от друга страна, не желая умът ви да е размътен, когато поведем тази важна първа битка. — Той сви рамене. — Разгневена е от бягството на тази Лин Синдер. Макар и да е съвсем обикновено момиче, тя е била в състояние да съзре Нейно Величество през обаянието й. Въпреки че не е щит.
Зеев не можа да скрие изненадата си.
— Все още не знаем със сигурност дали тази необикновена способност се дължи на киборгската й компютърна система, или лунната й дарба е изключително силна.
— По-силна от тази на Нейно Величество?
— И ние не знаем. — Яил въздъхна. — Необичайното е, че способността й да устои на кралицата не е много по-различна от способността на мадам Беноа да устои на моята дарба. Удивително е, че в такъв кратък срок намираме две жени, които не са щитове, а притежават еднакви умения. За жалост, все още съм далеч от това да разбера каква е причината за заложбата на Мишел Беноа. Преди час направих опит с внучката й — оказа се податлива като глина, а това означава, че не е наследила умението.
Алфа Кесли стисна юмруците зад гърба си. Но дори така не можа да отърси миризмата й от стаята и под носа му танцуваше смътният й дъх. Значи Яил я е разпитал и Ран сигурно също е присъствал. Какво й бяха сторили? Дали са я наранили.
— Алфа?
— Да — рече той бързо. — Простете. Стори ми се, че надуших момичето.
Яил се засмя. Ясен, весел смях. Зеев винаги се беше отнасял с недоверие точно към свойствената му сърдечност — останалите чародеи поне не се опитваха да притулят безпощадността си и високомерния контрол над по-незначителните лунни граждани… както и над войниците си.
— Имате забележителни сетива, Алфа. Без съмнение, едни от най-добрите, с които разполагаме. — Той потупа леко стола си, а сетне се надигна. — А и силата на характера ви е несравнима. Верността ви. Готовността ви да правите саможертви. Сигурен съм, че само вие от хората ми не бихте се спрели пред нищо, за да получите информация от госпожица Беноа, и то когато това отива отвъд дълга ви. Именно поради тази причина избрах вас да ръководите утрешната атака.
Яил отиде до редиците рафтове, прокара пръст по тях и върху кожата му се насъбра светла, сива прах. Зеев запази безразличното изражение на лицето си и се помъчи да не мисли за саможертвите, които Яил смяташе, че е направил и които отиваха толкова отвъд служебния му дълг.