Но тя беше в мислите му. Възглавничката на палеца й галеше белезите му. Ръцете й обвиваха врата му.
Той преглътна с мъка. Всеки мускул се изопна по тялото му от усилието му да спре спомените.
— Сега остава въпросът какво да правим с момичето. Колко обезсърчаващо, че намерихме някой, който би могъл да ни отведе по-близо до принцеса Селена, но информацията вече не ни е нужна.
Ноктите на Зеев се впиха в дланите му. Не беше обезсърчаващо, а нелепо. Ако Нейно Величество се бе отказала да преследва принцесата преди три седмици, Скарлет и баба й никога нямаше да бъдат въвлечени в тези събития.
И той никога нямаше да почувства разликата.
Нещо стегна гърдите му като в скоба.
— Но аз съм оптимист — продължи да говори Яил разсеяно. — Все още можем да имаме полза от момичето, ако то успее да накара баба си да проговори. Мадам се опитва да се прави, че не знае защо е в състояние да устои на контрола. Сигурен съм. — Той се заигра с маншетите на ръкавите си. — Кое според вас ще е по-важно за старицата? Животът на внучката й или собствената й тайна?
Зеев нямаше отговор.
— Предполагам, че скоро ще узнаем — каза Яил и се върна на бюрото си. — Сега поне имам някаква власт над нея — устните му се разтвориха и показаха съвършено бели зъби и приятна усмивка. — Все още не сте отговорили на въпроса ми. Алфа. Ще приемете ли да поведете най-важната ни битка в Европейската Федерация?
Дробовете на Зеев пламнаха. Имаше още въпроси, искаше да узнае повече — за Скарлет, за баба й, за това какво възнамерява да прави с нея Яил.
Но въпросите не бяха допустими. Мисията му беше завършила. Вече нищо не го свързваше с мадмоазел Беноа.
Той сви юмрук до гърдите си.
— Разбира се, господарю Яил. За мен ще бъде чест.
— Добре. — Яил отвори едно чекмедже, извади отвътре някаква обикновена бяла кутия и я плъзна по бюрото — При това положение, ето, вземете тази пратка с идентификационни чипове, която тъкмо получихме от парижките изолатори. Дано не ви отклоня много от пътя ви, като ви помоля да ги отнесете долу, където ще ги почистят и препрограмират. Искам да са готови за новите попълнения, които ще пристигнат утре сутринта. — Той се облегна назад в стола си. — Ще ни трябват всички свободни войници, които можем да поведем. Абсолютно наложително е да уплашим хората на Земята дотолкова, че да не могат дори да помислят да отвърнат на удара.
Глава тридесет и първа
Синдер надзърна през прозореца на пилотската кабина и видя куп растения. Полето се простираше на всички страни и гледката на равния хоризонт бе прекъсната единствено от каменната къща на около километър и половина оттук.
Къща. Зеленчукова градина. И огромен космически кораб.
— Изобщо не се набиваме на очи.
— Ако не друго, поне се намираме на средата на нищото — каза Трън, стана от пилотското кресло и намъкна коженото си яке. — Ако някой извика полицията, ще им отнеме известно време да се доберат дотук.
— Освен ако вече не са на път — измърмори Синдер. По време на спускането им на Земята, продължило сякаш няколко еона, сърцето й не спря да думка силно, докато мозъкът и прехвърляше хилядите различни участи, които можеше да ги сполетят. И макар че бе продължила с абсурдното си припява не да станат невидими, колкото се можеше по-дълго, нямаше как да разберат доколко резултатно беше то. И у нея все така се таеше ужасното чувство, че опитите й да замаскира кораба им чрез лунната магия бяха жалки и безплодни.
Не можеше да проумее как е възможно да манипулира радарите и радиовълните единствено с разбърканите си мисли.
И все пак факт беше, че досега никой не ги бе открил в космоса и засега късметът им не им изневеряваше. Ферма и градини „Беноа“ изглеждаха напълно изоставени.
Рампата бавно започна да се отваря откъм товарното отделение и Ико изчурулика:
— Вие двамата вървете и се забавлявайте. А аз ще си стоя тук сама, съвсем сама. Ще бдя дали не са ни засекли радарите и ще си пусна една диагностика. Ще бъде чудесно.
— Сарказмът ти наистина се подобрява — каза Синдер и настигна Трън, който стоеше на върха на рампата точно когато тя премаза един много хубав ред от тучната зеленина.