Компютърът му стоеше на плота и той прочете клюкарската колонка от сутринта — беше я запазил на десктопа, решен да открие кой стои зад нея и след това да направи нещо на кучия син или кучката, нещо, което да промени подредбата на телесните им части за постоянно.
Нито един инструмент за разследване, който познаваше, не свърши работа обаче. Можеше да рови из Гугъл за „Готам те пипна!“ до припадък, но нищо от нещата, които изскачаха, не му казваше нещо, което вече не знаеше. Беше безполезно да се опитва да намери колумниста чрез рекламните агенции, които плащаха да се пробутват храни, алкохол, книги, електроника, филми и телевизионни предавания. Нямаше модел, а само потвърждението, че милиони фенове са зависими от една шибана колонка с клюки, която тази сутрин бе поставила най-лошата случка в живота на Марино на централно място.
Телефонът му иззвъня.
Беше детектив Майк Моралес.
— Какво има? — попита Марино.
— Копаене на данни, брато — отговори Моралес по своя бавен мързелив начин.
— Не съм ти брато. Не си хаби лайняните рапърски приказки по мен.
На Моралес номерът в живота беше да се представя за полузаспал, отегчен и надрусан с успокоителни или обезболяващи, в което Марино се съмняваше, но от друга страна не знаеше със сигурност. Зад неопределеността на Моралес се криеше всъщност снобско копеле, учило в „Дартмът“, а след това в „Джон Хопкинс“, където беше завършил медицинското училище, но бе решил, че предпочита да е един от най-добрите нюйоркски полицаи, което Марино не приемаше за чиста монета. Никой, който би могъл да е лекар, няма да се натиска да става ченге, нали така?
Между другото Моралес се правеше на артистче и пускаше в обръщение какви ли не идиотски истории за себе си и се скъсваше от смях, когато другите ченгета му вярваха. Президентът на Боливия му бил братовчед, а баща му се преместил в Америка, защото вярвал в капитализма и му било писнало да пасе лами. Самият Моралес бил израснал в Чикаго, в общинските жилища, където бил приятел с Барак Обама, докато не се намесила политиката, което изглеждаше логично на онези, които не го познаваха. Никой кандидат за президент не би искал да другарува с човек, който използва думички като „брато“ и прилича на член на квартална банда с всички подробности като полусмъкнати торбести джинси, дебели златни ланци и коса, сплетена на ситни плитчици.
— Цял ден задавам въпроси, брато, на разни обратни — каза Моралес.
— Нямам представа за какво говориш, мамка му.
— Обратни? Забравих, че нямаш чувство за хумор и че си завършил гимназия с клизма. Търся обичайните модели, тенденции, начин на действие, оплаквания от тук чак до на майната си и мисля, че се натъкнах на нещо.
— На какво, освен на Бъргър?
— Какво да кажеш за жени като нея и Кей Скарпета? Може да си заслужава да умра, но да почувствам ръцете й по тялото ми. По дяволите! Можеш ли да си представиш едновременно да чукаш нея и Бъргър? О, на кого ги разправям тия? Разбира се, че можеш.
Неприязънта на Марино към Моралес на секундата се превърна в омраза. Моралес винаги се ебаваше с него и го унижаваше, и единствената причина той да не го ебава, и то по-яко, беше самоналоженото изпитание. Бентън беше поискал услуга от Бъргър. Ако не се беше съгласила, Марино щеше да е един господ знае къде. Вероятно диспечер в някое полицейско управление на малък лайнян град. Или пияница в приют за бездомни. Или труп.
— Възможно е нашият убиец вече да е нападал — каза Моралес. — Открих две убийства, които са донякъде подобни. Не в Ню Йорк, но не забравяй, че Оскар е самонает и не ходи, цитирам, „в офиса“. Има кола. Има пари за харчене, защото получава необлагаем с данъци чек от семейството за всеки рожден ден и точно сега вдигнаха горната граница на дванадесет хилки — това е техният начин да не се чувстват виновни за своя син откачалник. Няма си никой, който да се грижи за него, сам-самичък е. Така че нямаме представа колко пътува и какво прави, нали? Докато се занимавам с това, може и да изясним нещо от старите убийства.
Марино отвори хладилника, извади друга „Шарпс“, отвинти капачката, метна я в мивката и тя изтрака там като сачма, размазваща се в падаща мишена на панаирджийско стрелбище. После попита:
— Какви две други убийства?
— Попаднах на две възможни в нашата база данни. Както казах, не са нюйоркски случаи, затова не се сещаме за тях. И двете са през лятото на 2003, като между тях има два месеца. Четиринадесетгодишно дете, зависимо от окси5. Намерено е голо, ръцете и краката завързани, удушено с нещо тънко, което не е открито на местопрестъплението. От добро семейство в Гринич, Кънектикът. Тялото е захвърлено до представителството на „Бугати“. Случаят не е решен, заподозрени няма.