Тя разкъса един пакет тампони и апликатори. Той я гледаше така, сякаш всеки момент ще направи нещо, от което да го заболи.
— Искам да взема проба под ноктите ти — обясни тя. — Само ако си съгласен. Можем да открием веществени доказателства, ДНК, под ноктите на ръцете и краката.
— Зная за какво се прави. Няма да откриете нищо, което да показва, че съм й направил нещо. Ако откриете нейното ДНК, това не означава нищо. А моето ДНК е из целия апартамент.
Седеше съвсем неподвижно, докато тя вземаше пробите с пластмасова стъргалка, и Скарпета усещаше вторачения му поглед. Усещаше синьо-зелените му очи като топла светлина, огряваща главата й и други части от тялото й, сякаш той преглеждаше нея, докато тя преглеждаше него. Когато свърши с чегъртането и го погледна, той гледаше към стената. Помоли я да не гледа, докато си скубеше косми от главата — тя му помогна да ги сложи в пликче, а след това и пубисни косми, които влязоха в друго пликче. За човек, който толкова мрази болката, Оскар дори не трепна, но лицето му беше напрегнато, а челото покрито с пот.
Тя отвори една клечка за устна намазка и той я прекара по вътрешната страна на бузата си; ръцете му затрепериха.
— А сега, моля, кажете му да излезе. — Имаше предвид пазача. — Нямате нужда от него. Няма да говоря, ако е тук.
— Няма да стане — каза пазачът. — Това не зависи от теб.
Оскар млъкна и се вторачи в стената. Полицаят погледна Скарпета.
— Знаете ли — каза тя, — смятам, че няма да има проблеми.
— Докторе, на ваше място не бих го направил. Той е доста възбуден.
Оскар не изглеждаше възбуден, но тя не каза нищо. По-скоро изглеждаше объркан и разстроен, на ръба на истерията.
— Всъщност искаш да кажеш окован във вериги като фокусника Худини — подхвърли Оскар. — Да не съм побъркан сериен убиец? Изненадан съм, че не ме навряхте в клетка като някакъв Ханибал Лектър. Тук очевидно не знаете, че механичните ограничители в психиатричните болници са премахнати още в средата на деветнадесети век. Какво съм направил, за да заслужа това? — Вдигна окованите си в белезници ръце. Пръскаше слюнки, толкова беше ядосан. — Защото невежи хора като вас си мислят, че аз съм някакъв цирков изрод.
— Ей, Оскар — отговори пазачът, — чуй една актуална новина. Ти не си в обикновена психиатрична болница. Това е затворническото отделение, в което постъпи сам. — Обърна се към Скарпета: — Докторе, предпочитам да остана.
— Изрод. Това си мислят невежите хора като теб — повтори Оскар.
— Всичко е наред. Излезте — каза Скарпета на пазача. Вече разбираше защо Бъргър проявява такава предпазливост.
Оскар беше бърз в посочването на всичко, което възприемаше като несправедливо. Бързо припомняше на всички, че е дребен, макар всъщност това да не беше първото, което хората вероятно забелязваха у него — освен ако не беше прав. Със сигурност не това беше привлякло нейното внимание в мига, когато влезе. Различните му по цвят очи проблеснаха към нея в удивителен зелено-син контраст със светлите му зъби и коса, и макар чертите му да не бяха съвършени, начинът, по който се съчетаваха, я подтикна пак да се вторачи в него. На какво й напомняше Оскар Бейн? Може би на изображение върху древна златна монета.
— Ще съм пред вратата — каза пазачът.
После излезе и затвори вратата, която като всички врати в отделението, нямаше дръжка отвътре.
Скарпета взе рулетката.
— Искам да измеря дължината на ръцете и краката ти, за да установя точната ти височина и тегло.
— Висок съм един и двадесет и четири — заяви той. — Тежа четиридесет и девет килограма и половина. Нося обувки номер тридесет и седем, а понякога тридесет и пет и половина. Или тридесет и осем и половина, ако е дамска. Понякога тридесет и седем и половина. Зависи от обувката. Ходилото ми е широко.
— Лявата ръка от гленохумералната става до върха на средния пръст. Ако обичаш, дръж ръцете си колкото може по изпънати. Така е добре. Четиридесет сантиметра и шейсет и четири милиметра. Четиридесет и един сантиметра и петнадесет милиметра. Това не е необичайно. На повечето хора ръцете не са с точно еднаква дължина. Сега краката ти, ако можеш да ги изпънеш хубаво. Ще меря от ацетабулума ти, ставната ти ямка.
Тя я напипа през памука на халата и измери дължината на крака от върха на пръстите му; веригите на прангите тихичко подрънкваха, а мускулите на краката му се издуваха, докато се движеше. Краката му бяха само с пет сантиметра по-дълги от ръцете и леко изкривени. Тя записа мерките, след това взе още документи от струпаните на плота и каза: