Последния път, когато беше видяла д-р Скарпета по телевизията, беше няколко дни след Коледа, когато беше убита Беназир Бхуто: Скарпета обясняваше подробно и изискано какви увреждания може да нанесат куршуми, шрапнел или нараняване от твърд предмет в зависимост от това коя част на мозъка или гръбнака е увредена. Можеше ли това да има нещо общо с първата колонка на Шефа от тази сутрин и сега с допълнителната? Може би д-р Скарпета бе докоснала някакъв нерв на краен предразсъдък? Ако бе така, за какъв човек работеше Злата жена? За човек, който мразеше пакистанците, исляма или демокрацията, човешките права или жените на ръководни постове? А може би съвпадението по време беше пълна случайност и нямаше никаква връзка.
Обачеq по някаква причинаq Злата жена не мислеше така и интуицията й даде ход на възникването на едно ужасно предположение. Дали пък не работеше за терористична организация, която използваше срамната и високодоходна клюкарска колонка в интернет, за да общува тайно с привърженици на екстремизма, да разпространява пропаганда и най-важното — да финансира терористични заговори?
Злата жена не знаеше. Обаче, ако това бе вярно, беше само въпрос на време някой да дойде да я потърси. Или от Агенцията за национална сигурност, или от същата терористична секта, която стоеше зад много тайнствената и откровено подозрителна работа на Злата жена. И за която никога не беше споменавала и дума на никого.
Доколкото й беше известно, единствените хора, които знаеха, че тя работи за „Готам те пипна!“, бяха италианският агент, който я нае по телефона (човек, когото никога не беше виждала и чието име не знаеше), и анонимната звезда, която пишеше колонките и й ги изпращаше по електронната поща за лека коректура и форматиране. След това Злата жена ги качваше в системата, тя свършваше останалото и колонките излизаха в Мрежата минута след полунощ. Ако бяха набъркани терористи, значи д-р Скарпета беше мишена. Значи се опитваха да я унищожат професионално и личностно, и може би животът й беше в опасност.
Злата жена трябваше да я предупреди.
Как би могла да го направи, без да признае, че е системният администратор на анонимната интернет страница?
Нямаше как.
Обмисляше тези възможности, докато седеше пред компютъра и гледаше полицейската кола отсреща, и се питаше дали има начин да й изпрати анонимно съобщение?
И докато бе потънала в тези параноични и определено неприятни мисли, някой заблъска по вратата и я стресна. Може би беше онзи странен млад мъж от апартамента срещу нейния? Но като повечето хора, които имат грижовни семейства, той беше заминал за празниците. Може би обаче се беше върнал и му трябваше нещо?
Тя надникна през шпионката и се стресна, понеже видя огромно покрито с бръчки лице, плешива глава и старомодни очила с телени рамки.
Боже господи!
Злата жена грабна телефона и набра 112.
Бентън Уесли и Джейми Бъргър се бяха уединили в едно розово сепаре в дъното на кафето на „Белвю“. Всички обаче веднага забелязваха Бъргър, дори онези, които изобщо не я познаваха.
Тя изглеждаше невероятно добре: средна на ръст, слаба, с тъмносини очи и лъскава черна коса. И винаги беше елегантно облечена. Днес носеше черен кашмирен блейзър, черна закопчана догоре тънка жилетка, черна пола с цепка отзад и черни обувки с високи токчета и малки сребърни токи отстрани. Не беше предизвикателна, но не се притесняваше да изглежда като жена. Беше всеизвестно, че когато вниманието на адвокатите, полицаите или насилниците започнеше да се отклонява към физическите дадености, тя се навеждаше към тях, посочваше очите си и казваше:
— Тук, тук гледайте, когато говоря с вас.
Напомняше му на Скарпета. Същият нисък тембър, който приковаваше вниманието, без тя да го търси, подобни по миловидност черти, а за тялото да не говорим — прости линии, които водеха до щедри извивки. Бентън имаше своите фетиши. Признаваше го. Обаче, както беше подчертал пред д-р Томас преди малко, беше верен на Скарпета и винаги щеше да й е верен. Дори във въображението си й беше верен и веднага сменяше каналите, когато фантазиите му се плъзгаха към еротични преживявания, в които тя не участваше. Никога нямаше да я измами. Никога.
Поведението му невинаги беше толкова добродетелно. Онова, което каза д-р Томас, беше истина. Беше мамил първата си жена, Кони, и ако трябваше да е честен по този въпрос, измяната беше започнала още рано, когато реши, че е напълно приемливо и всъщност здравословно да се наслаждава на същите списания и филми, на които се кефеха останалите мъже, особено по време на четиримесечния си подобен на монашество престой в Академията на ФБР, където вечер нямаше какво да прави, освен да изпие няколко бири в кафето, а след това да си ляга, та поне за кратко да се освободи от стреса и да избяга от напрегнатия живот.