Той я слушаше без различима реакция. И колкото повече я слушаше, толкова повече тя говореше и току посягаше към бърбъна, обикновено по три пъти, преди да вдигне чашата и да отпие. Беше превключила от мисълта, че я смята за интересна, на идеята, че я подозира в нещо. И всичко това за минута, най-много две.
— Бостънски териер, казваше се Айви — каза тя и досмачка хартиената кърпичка в скута си.
— Попитах за куче — каза той, — защото се чудех дали излизате често. Както се прави, когато човек разхожда куче. Чудех се дали не сте наблюдавали какво става в квартала. Хората, които разхождат кучета, забелязват онова, което става около тях, повече от онези с бебешките колички. Това е малко известен факт. — Очилата му сякаш я осветяваха. — Обръщали ли сте някога внимание колко много хора пресичат улиците и бутат количката пред себе си? Кое понася първия удар? Собствениците на кучета са по-внимателни.
— Точно така — потвърди тя, изпълнена с гордост, че не е единствената, забелязала малоумния начин, по който хората бутат количката под колите, когато пресичат оживените нюйоркски улици. — Не, в момента нямам.
Проточи се още едно дълго мълчание, но този път го наруши той.
— Какво стана с Айви?
— Умря. Беше от онзи зоомагазин на ъгъла — „Дворецът на домашните любимци“. „Където към домашните любимци се отнасят царски“. Което трябва да бъде перифразирано на: „Където към ветеринарите се отнасят царски“, защото ветеринарите в квартала живеят главно от работата, която им осигурява тази… тази бърлога. Та на жената отсреща й я подарили, но тя не можела да я гледа и ми я даде на мен. По-малко от седмица след това Айви почина от парвовирус. Беше много отдавна, около Деня на благодарността.
— Коя жена отсреща по-точно?
Злата жена го погледна смаяно.
— Само не ми казвайте, че са обрали Тери! Не би ми хрумнало, след като е единствената, която отсреща си е вкъщи, а и лампите й светят. И насън не би ми хрумнало, че някой ще нахлуе в къща, когато стопанинът си у дома. — Посегна към чашата и ръката й спря. — А може би снощи е излязла да празнува Нова година… — Злата жена отпи повече от малка глътка и продължи: — Изобщо не би ми хрумнало. Лично аз никога не излизам, лягам си да спя. Не чакам да удари дванайсет. Наистина не ме интересува. Дните са си едни и същи.
— Снощи по кое време си легнахте? — попита детектив Марино.
Сигурна беше, че пита, понеже си мисли, че тя подмята, че не е видяла нищо, и че изобщо не й вярва.
— А, разбирам накъде клоните — каза тя. — Въпросът не е кога съм си легнала да спя. Въпросът е, че не съм седяла пред компютъра.
Който беше точно пред прозореца, от който се разкриваше съвършена гледка към апартамента на Тери на първия етаж.
— Не че час по час зяпам през прозореца — продължи Злата жена. — Хапнах в кухнята по обичайното време — шест. Риба тон, запекох си я в йенската тенджера. След това почетох малко в спалнята, там завесите винаги са спуснати.
— Какво четете?
— Виждам, че ме изпитвате, сякаш си измислям. „Чезилският бряг“ на Иън Макюън. За трети път я чета. Продължавам да се надявам, че накрая двамата ще успеят да се намерят. Правили ли сте го някога? Да четете книга или да гледате филм и да си мислите, че ще свърши, както вие искате?
— Освен ако не е реалити телевизия, всичко свършва така, както свършва. Досущ като престъпленията или трагедиите. Мога да говоря за това сто години, но хората ще продължават да бъдат ограбвани, ще загиват в ужасни катастрофи и най-лошото — ще бъдат убивани.
Злата жена стана от дивана.
— Ще си долея. Сигурен ли сте, че не искате? — И докато вървеше към малката кухничка, която не беше обновявана от четиридесет години, гласът му я последва:
— Значи сте сигурна, че никой не си е бил вкъщи снощи, нито във вашата сграда, нито в тази от другата страна на улицата? Всички обитатели, с изключение на вас са заминали за празниците и то още преди Коледа?
Сигурно беше направил проверки. И сега знаеше всичко за всички, включително за нея, помисли си тя, докато си наливаше още „Мейкърс Марк“. Майната му на леда. Е, и сега какво? Съпругът й беше уважаван счетоводител и никой от двамата не се беше забърквал в разни неприятности и не беше поддържал връзки с разни противни люде. Ако се изключеше тайният й професионален живот, за който дори един полицейски детектив не можеше да знае. Злата жена нямаше какво да крие.
— Много е важно да си помислите хубаво — продължи той, когато тя се върна на дивана. — Има ли нещо, което сте видели или чули вчера, независимо по кое време, което може да се окаже интересно за нас? Може би човек в района, който е привлякъл вниманието ви? Или през последните дни и седмици? Човек, който да е събудил у вас някакви подозрения? Или да е предизвикал у вас особено усещане… Разбирате ли за какво говоря? Усещане ето тук.