И посочи корема си, който според нея трябваше да е бил много по-голям, отколкото сега. Злата жена основаваше предположенията си на увисналата кожа около брадичката на детектива. Да, личеше му, че преди е бил по-дебел.
— Не — отговори тя. — Това е тиха улица. В този квартал не идват лоши типове. Младият човек от другия апартамент на етажа ми е лекар в „Белвю“. Пуши марихуана и все трябва да си я намира отнякъде, но в никакъв случай не я купува някъде наблизо. По-вероятно някъде около болницата — тя не е в най-хубавия район. Жената в апартамента под моя, чийто прозорец естествено също гледа натам…
— Никой от двамата не си е бил снощи вкъщи.
— Тя не е дружелюбна и точно се готвех да кажа, че има приятел, с когото много се карат. Но той наминава вече от почти година, така че се съмнявам, че е престъпник.
— А работници, сервизни техници и така нататък?
— От време на време хората от кабелната телевизия. — Тя кимна към прозореца. — На покрива има сателитна чиния и от време на време идват да й оправят нещо, не знам какво.
Детективът стана и погледна нагоре към плоския покрив на сградата, пред която беше паркирана полицейската кола. Раменете му изпъваха сакото, макар да не беше закопчано. Без да се обръща, попита:
— Онази стара противопожарна стълба. По нея ли се качват хората на кабеларката? Виждали ли сте някога някой да се качва по нея? Не виждам как можеш да качиш сателитна чиния по тази стълба. Божичко, това не е работа за мен. Не бих се съгласил за никакви пари.
Гледаше през прозореца в мрака. По това време на годината дневната светлина изчезваше в четири.
— Не зная за стълбата — отговори тя. — Не си спомням да съм виждала някой да се качва по нея. Трябва да има някакъв друг достъп до покрива. Смятате, че крадецът е влязъл през покрива? Ако е така… ами нашата сграда?
И погледна към гипсовия таван, сякаш се питаше какво ли може да има от другата му страна.
— Все пак съм на втория етаж и това със сигурност ще ме направи уязвима, ако някой се вмъкне в сградата. Трябва да заключват вратите. — И добави възбудено: — Нали разбирате, че нашата сграда също има стара противопожарна стълба.
— Разкажете ми за жената, която ви даде кученцето.
Детективът се отпусна тежко на креслото и то изскърца, сякаш щеше да се сцепи.
— Зная само малкото й име: Тери. Много е лесна за описване и коректният начин е да се каже, че е малък човек. Не джудже. Научих се вече да не използвам тази дума. Има предавания за малките хора, гледам ги с голям интерес, откакто живея срещу такъв човек. Нейният приятел също е малък човек. Рус, красив, добре сложен, макар и много нисък, разбира се. Наскоро се връщах от супера и го видях отблизо, когато слезе от джипа си. Казах му „здравейте“ и той ми отговори същото. Носеше една-единствена жълта роза с дълго стебло. Спомням си го много живо. И знаете ли защо?
Едрото лице и очилата на детектива зачакаха.
— Жълтото говори за чувствителност. Не вечната стара изтъркана червена роза. Много мило, наистина. Беше почти същото жълто като косата му. Сякаш казваше, че също така е неин приятел, а не само гадже, ако схващате какво искам да кажа. Трогнах се. Никога не са ми подарявали жълта роза. Нито веднъж. На свети Валентин бих предпочела жълти рози, не червени. И не розови, нали разбирате. Розовото е анемично. Жълтото е силно. Когато видя жълта роза, сърцето ми се изпълва със слънчева светлина.
— Кога точно беше това?
Тя се замисли усилено.
— Бях си купила двеста грама нарязано пуешко с медена глазура. Искате ли да ви потърся рецептата? Човек трудно се отказва от старите си навици. Съпругът ми беше счетоводител.
— Опитайте се да си спомните, става ли?
— Разбира се. Той идва да я вижда в съботите, сигурна съм в това. Значи трябва да е било миналата събота, късно следобед. Макар да ми се струва, че съм го виждала и в други дни.
— Имате предвид с колата или пеша? Сам?
— Сам. Виждала съм го да минава с колата. Няколко пъти през последния месец. Излизам поне веднъж дневно, за да се пораздвижа и да направя някои покупки. Стига времето да не е ужасно, просто трябва да изляза. Сигурен ли сте, че не искате нещо?