И двамата едновременно впериха очи в нейното питие.
— Помните ли последния път, когато го видяхте в района? — попита детективът.
— Коледа беше във вторник. Мисля, че го видях тогава. И няколко дни преди това. Всъщност, като се замисля, забелязвала съм го три или четири пъти през последния месец да минава с колата. Може да е минавал и повече пъти, нали разбирате, когато не съм го виждала. Не, това беше лошо казано. Искам да кажа, че…
— Оглеждаше ли сградата? Намаляваше ли скоростта? Спирал ли е някъде? И да, разбрах. Щом сте го видели веднъж, може да е бил тук още двадесет пъти, когато не сте го видели.
— Караше бавно. И да — тя отпи, — както казахте, точно това имах предвид.
Детективът беше много по-умен, отколкото изглеждаше. Злата жена не би искала да се забърква в неприятности с него. Той беше от онзи вид хора, които те пипват, без изобщо да се усетиш, и тя отново се изплаши. Ами ако беше агент, разследващ финансирането на терористите или кой знае какво?
— В колко часа? — попита той.
— По различно време.
— Били сте си вкъщи по време на празниците. А близките ви?
Начинът, по който го каза, я накара да заподозре, че вече знае, че има две дъщери и че живеят в Средния запад. И двете бяха заети и неискрени, когато й се обаждаха или се срещаха.
— Двете ми деца предпочитат аз да им ходя на гости, но не обичам да пътувам и със сигурност не и по това време на годината. Те пък не обичат да харчат пари, за да дойдат в Ню Йорк. А сега съвсем. Никога не съм си мислила, че ще доживея деня да видя канадския долар по-скъп от нашия. Някога си правехме шеги с канадците. Подозирам, че сега те се шегуват за наша сметка. Мисля, че споменах, че съпругът ми беше счетоводител. Радвам се, че вече не е. Това щеше да му разбие сърцето.
— Казвате ми, че почти не се виждате с дъщерите ви.
Още не беше казал нищо по повод нейните коментари за съпруга й. Обаче тя беше сигурна, че знае и за него. Беше въпрос на официални документи. Въпрос на архиви.
— Искам да кажа, че не пътувам — продължи тя. — Виждаме се от време на време. През две-три години идват за по няколко дни. През лятото. Отсядат в „Шелбърн“.
— Хотелът близо до Емпайър Стейт Билдинг?
— Да. Хотелът с очарователен европейски вид на Трийсет и седма улица. Съвсем близо е, дори пеша. Никога не съм отсядала там.
— Защо не пътувате?
— Просто така.
— И сте права. В днешно време е страшно скъпо, а и самолетите винаги закъсняват или отменят полетите. Да не говорим да ви спрат на пистата и пред тоалетната да се подреди опашка. Случвало ли ви се е? Защото на мен ми се случи.
Беше разкъсала смачканата хартиена кърпичка и се почувства глупаво, че си мисли за „Шелбърн“ и как си е представяла, че ще е прекрасно да отседне там. Не и сега обаче. Не можеше да се откъсне от работата си. А и защо да си усложнява живота?
— Просто не пътувам.
— Да, това го разбрах.
— Обичам да си стоя тук. Вие обаче започвате да ме карате да се чувствам неудобно, сякаш ме обвинявате в нещо. И се правите на дружелюбен, за да ме пречупите, сякаш имам някаква информация. Но аз нямам. Никаква информация нямам. Ох, не трябваше да пия, докато говоря с вас.
— Ако ви обвинявах в нещо, какво би могло да е? — попита той. Очилата му се бяха втренчили право в нея.
— Питайте съпруга ми. — Тя кимна към креслото с падаща облегалка, сякаш съпругът й беше с тях. — Той щеше да ви погледне честно в очите и най-сериозно да попита дали мърморенето е престъпление. И ако е така, щеше да ви каже да ме затворите и да хвърлите ключа.
— Е — столът изпука, когато той се наведе малко напред, — вие не приличате на мърморана. По-скоро на мила дама, която не би трябвало да е сама по празниците. На умна жена, която не пропуска възможностите си.
По някаква причина й се доплака и тя си спомни малкия русокос човек с жълтата дългостеблена роза. Но от мисълта за това й стана още по-зле.
— Не зная как се казва — каза тя. — Приятелят й. Обаче сигурно е луд по нея. Той всъщност й дал кученцето, което тя после даде на мен. Очевидно е искал да я изненада, но тя не искала куче, а от магазина не искали да си го вземат. Малко странна постъпка всъщност. Човек, с когото от време на време разменяш по някоя дума на тротоара, неочаквано ти цъфва на вратата с кошница, покрита с хавлия, сякаш ми носи сладкиш, който току-що е опекла, в което също няма смисъл, след като, както казах, на практика не се познавахме и тя не беше правила никакви опити за сближаване с мен. Каза, че трябвало да намери дом за едно малко кученце и се питала дали няма да ми е приятно да го взема. Знаела, че живея сама и че си работя вкъщи, а нямало към кого другиго да се обърне.