Тя зачете от листа:
„Тери остави кошницата на масата за кафе и се покатери на дивана много пъргаво и без колебание. Беше очевидно, че е свикнала да импровизира, за да компенсира късите крака и ръце. Направи го без усилие, но тъй като не я бях виждала да седи, малко се изненадах, че краката й стърчат над ръба на възглавницата като на героиня от рисуван филм или петгодишно дете. Важно е да добавя, че независимо от това, което говореше или правеше, от мига, когато й отворих вратата, знаех, че е страшно тъжна. Всъщност изглеждаше безмълвно неистова и държеше кошницата по начин, който ми подсказа, че вътре има нещо необичайно, нещо, което изобщо не е искала и с което не се чувства спокойно.
Трябва да спомена как беше облечена, защото това също е част от сцената. Носеше сини джинси и боти до глезена, тъмносини чорапи и тъмносиня памучна риза. Нямаше горна дреха, но на ръцете имаше сини ръкавици за миене на съдове — явно беше изхвърчала от апартамента си на пожар. Няма съмнение, че се намираше по средата на истинска криза.
— За бога, какво се е случило? — попитах я и й предложих нещо освежително, но тя отказа.
— Зная, че обичаш животни и особено кучета — каза тя, гледаше кристалните и порцелановите кучета, разположени из апартамента ми — подаръци от моя съпруг.
— Вярно е, но откъде може да знаеш? Не съм имала куче, откакто се нанесе отсреща.
— Когато бъбрим на тротоари, ти винаги забелязваш хората, които разхождат кучета, и им се радваш. Съжалявам, но не зная към кого другиго да се обърна.
Дръпнах хавлията и изпитах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Айви беше съвсем мъничка и така отпусната, че в първия миг си помислих, че е мъртва. Тери каза, че била подарък и че не можела да я задържи, че приятелят й се опитал да накара хората от магазина да я вземат обратно, но те отказали. Айви не изглеждаше добре и веднага разбрах, че няма да оцелее. Не помръдна, докато не я взех и не я притиснах към сърцето си, а тя опря малката си глава на шията ми. Нарекох я Айви13, защото се вкопчи в мен като бръшлян…“
Злата жена подсуши очите си с хартиена кърпичка и след малко каза на детектив Марино:
— Не мога. Съжалявам. Само дотук стигнах. Прекалено болезнено е. И все още съм много ядосана. Защо ме разстройвате така? Ако си играете с мен, ще подам оплакване в службата на Джейми Бъргър. Не ме е грижа дали сте от полицията. И така да е, пак ще се оплача. А ако сте таен правителствен агент, кажете го и да свършваме.
— Не си играя с вас и със сигурност не съм таен агент — каза той и тя усети известна добрина в иначе суровия му тон. — Уверявам ви, че не бих ровил във всичко това, ако не беше важно. Очевидно това, че Тери е донесла болното кученце тук, е нещо, което трябваше да зная, защото е несъвместимо с други неща, които вече научих. Днес бях в нейния апартамент. Отидох там, след като говорих с родителите й. Те живеят в Аризона. Може би знаете това.
— Не, не знаех. Не мога да си представя каква ли бъркотия е в апартамента й.
— Казахте ми, че никога не сте влизали там.
— Никога.
— Нека да го формулирам така. Тя не е човек, който си пада по домашни любимци. В апартамента й човек може да се храни направо от пода, а никой, който е толкова загрижен да е чисто и подредено, не би искал домашно животно. Мога да го кажа със сигурност, след като видях апартамента и всички антибактериални сапуни и останалото, звъннах на родителите й втори път и зададох още някои въпроси. Тогава стана дума за домашните любимци. Те казаха, че дори като дете не е имала животно и не е искала да има нищо общо с животинките на другите хора. Не докосвала куче или котка и се страхувала от тях. Ужасно мразела птиците. Може би, ако се замислите за сцената, която току-що ми описахте, ще се вгледате в някои от подробностите и ще ги видите в друга светлина. Била е без палто, но с домакински ръкавици. Вие предположихте, че е миела чинии, когато някой е дошъл с болното кученце като подарък и тя в паника е пребягала през улицата, за да дойде при вас.
— Да.
— Попитахте ли я защо е с домакински ръкавици?
— Да. Тя като че ли се притесни, свали ги и ми ги даде да ги изхвърля.
— Докосна ли кучето, след като ги свали?
— Не. Свали ги, докато си тръгваше. После веднага излезе.
— Носела е ръкавиците, защото я е било страх от микроби. Не е носела палто, защото не е искала микробите от болното кученце и от вашия апартамент да полепнат по него, а е много по-лесно да изпереш риза, отколкото палто. Обзалагам се, че е оставила кошницата и хавлията във вашето жилище.