— Точно така.
— Знаела е много добре, че кученцето е болно и умира.
— Нали ви казах. Бях ужасно ядосана.
— Права сте била. Знаела е, че кученцето ще умре, затова ви го е стоварила. Отвратителна постъпка. Особено към човек, който обича животните. Възползвала се е от вас, защото имате добро сърце, особено когато става дума за кучета. Обаче големият въпрос е откъде е взела Айви? Разбирате ли какво имам предвид?
— Напълно — отговори Злата жена. Още малко и щеше да се пръсне от яд.
Няколкото дни с Айви бяха ад на земята. Единственото, което правеше Злата жена, беше да плаче, докато гушка Айви и се мъчи да я накара да пийне вода и да хапне. Когато я занесе при ветеринаря, вече беше твърде късно.
— Никой, който е познавал Тери, не би й дал кученце, убеден, че върши нещо хубаво — отбеляза детектив Марино. — Още повече болно. Не мога да си представя, че нейният приятел би направил това, освен ако не е долен кучи син и не го е направил, за да я нарани, да я накара да страда.
— Да, тя определено беше нещастна. Направо сломена.
— Това ми напомня гадните номерца, които малките момченца въртят на малките момиченца в училище. Помните ли? Да ги уплашат с паяк, змия в кутия за обувки. Всичко, което може да накара малкото момиченце да се разпищи. Тери се е страхувала. Изпитвала е ужас от микроби и мръсотия, от болест и смърт. Било е извратено да й подариш болно кученце.
— Ако онова, което казвате, е истина, си е направо сатанинско.
— От колко време сте съседи с Тери Бриджис? — попита той и столът изскърца, когато си протегна краката.
— Нанесе се преди около две години. Никога не съм знаела фамилията й. Не сме приятелки. Трябва да подчертая това. Само сме се срещали случайно. Обикновено на улицата, макар че трябва да призная, не зная дали излиза често. Не мисля, че има кола. Ходи пеша като мен. Срещала съм я и на други места. Веднъж в „Ландс Енд“ — оказа се, че и двете харесваме обувките им. Тя си купуваше туристически, „Мери Джейн“. Помня това. Веднъж я срещнах в „Гугенхайм“. Мисля, че това беше последният път, когато ходих в музея. На една изложба на Джаксън Полък. Срещнахме се на тротоара и спряхме да поговорим.
— Ходила е в музея?
— Не мисля. Смятам, че просто се разхождаше. Но си спомням, че лицето й изглеждаше доста зачервено и подпухнало, беше с шапка и слънчеви очила, макар че имаше облаци. Запитах се дали не е алергична към нещо — или може би е плакала. Не попитах. Не обичам да си пъхам носа в чуждите работи.
— Фамилното й име е Бриджис — повтори той отново. — Беше в днешния „Поуст“. Значи никой не го е споменавал.
— Не чета този вестник. Всички новини, които ме интересуват, намирам в интернет. — И веднага съжали, че го е казала.
Последното, което искаше, беше този мъж да започне да се интересува какво прави в Мрежата.
— Да, и най-вече от телевизията — добави тя. — Ако ми позволите да попитам, колко тежък е? Грабежът? Полицейската кола беше там цял ден и вие сте ходили отсреща, а нея не я видях. Сигурна съм, че е отишла при семейството си или може би при приятеля си. Не бих мигнала и за секунда след нещо подобно. Забелязах, че няколко пъти използвахте минало време, сякаш вече не е отсреща. И сте разговаряли със семейството й. Затова предполагам, че е бил тежък. Не разбирам какво общо може да има семейството й в Аризона с… За какво трябва да разговаряте с тях? Наистина е лоша работа, а?
— Страхувам се, че не може да бъде по-лоша — отговори той.
Нещо потрепери в стомаха й, подобно на пръсти, които се готвят да го стиснат.
Кожата изскърца силно, когато той се облегна по-удобно в креслото, което не беше предназначено за него, и я попита:
— Откъде ви хрумна, че става дума за кражба с взлом?
— Ами… Не знам. Какво друго?
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не е кражба с взлом. Снощи вашата съседка е била убита. Малко трудно е за вярване, че не сте забелязали цялата суматоха отсреща. Патрулките, микробуса на съдебната медицина…
Злата жена си помисли за д-р Скарпета.
— Много премигващи светлини, блъскане на автомобилни врати и човешки гласове. А вие нито сте чули, нито сте видели нещо.
— Доктор Скарпета идвала ли е на местопрестъплението? — попита тя с блъскащо сърце и избърса очите си.
Изражението му беше, сякаш току-що му е показала среден пръст.