Свитите му в юмруци ръце потреперваха, сякаш се опитваше с все сили да не направи нещо с тях.
— Изглеждаш много добре по джинси, също като нея. Всъщност тя носеше панталони. Има ли разлика? Нямам предвид нищо неприлично. Не те свалям. Бих искал да ме прегърнеш. Имам нужда да ме прегърнеш!
— Не мога да те прегърна. Нали разбираш защо не мога?
— Винаги казваш, че си много мила с мъртвите. Че си много внимателна и че ги докосваш, сякаш са живи, говориш с тях, като че ли могат да те почувстват и чуят. Че когато са мъртви, хората още могат да бъдат привлекателни и желани, затова некрофилията не е толкова трудна за разбиране, както смята обществото, особено ако тялото е още топло. Ако можеш да докосваш мъртъвци, защо не можеш да докоснеш мен? Защо не можеш да ме прегърнеш?
Никога не беше казвала, че докосва труповете, сякаш са живи, или че говори с тях все едно могат да я усетят и чуят. Никога не беше споменавала, че мъртвите тела може да са желани или че некрофилията е разбираема. За какво говореше Оскар, по дяволите?
— Човекът, който те нападна, опита ли се да те души? — попита Скарпета.
Отпечатъците от нокти по гърба му бяха вертикални. Съвършено вертикални.
— В един момент сключи ръце около врата ми и си заби ноктите, докато аз се търкалях по земята. Успях да се освободя — обясни Оскар. — Защото съм силен. Не зная какво щеше да се случи, ако не бях толкова як.
— Каза, че шпионирането е започнало, когато си завързал връзка с Тери. Как се запознахте?
— Онлайн. Тя беше една от студентките ми. Била е следена. Зная. Ти обаче не можеш да говориш за това.
— Моля?
— Не си прави труда. Съгласен съм — каза той. — Беше се записала в моя курс по история на психиатрията. Искаше да стане криминологичен психолог. Това отделение е пълно с красиви млади дипломантки от „Джон Джей“. Не би ли очаквала жените, особено красивите, да се страхуват от тукашните пациенти?
Скарпета започна да преглежда широките му неокосмени гърди, измерваше още плитки охлузвания. Докато ги докосваше, той държеше ръцете си в белезници в скута, но различните му очи бяха като малки ръце, които се опитваха да проникнат под престилката, за да видят какво има отдолу.
— Не ти ли се струва, че жените би трябвало да се страхуват да работят на място като това? — повтори той. — Тебе страх ли те е?
Когато преди година и половина на Злата жена й се случи тайнственото телефонно обаждане, тя не знаеше колко много ще промени живота й.
Говорещият като италианец мъж се представи като агент на английска попечителска фирма и каза, че бил получил името й непряко, покрай консултантската фирма, в която била маркетингов мениджър на базата данни. Обясни й, че искал да прати по електронната поща една длъжностна характеристика. Злата жена я разпечата и все още я държеше залепена с безцветно тиксо на хладилника, за да й напомня за едновременността на живота:
„Автор на интернет страница: трябва да е способен да поема инициативата, да работи самостоятелно от дома си, да има умения за общуване и чувство за драматичното. Изискват се ограничени технически умения. Пълна дискретност. Другите изисквания подлежат на обсъждане. Добро заплащане!“
Тя веднага отговори, че е силно заинтересувана, но иска още малко подробности. В отговор на съответните нейни въпроси агентът обясни, че умения за общуване означава, че Злата жена трябва да се интересува от хората, и толкова. Не й било разрешено да говори с тях, но трябвало да знае какво „събужда техните най-първични инстинкти“, което, както тя скоро разбра, беше да воайорстват и изпитват огромно удоволствие от унижението и крайното неудобство на други хора.
Изпратеното по имейла съгласие на Злата жена беше оформено по съвсем същия начин както длъжностната характеристика и също беше залепено на хладилника:
„Съгласна съм с всички условия, за мен е чест. Мога да започна още тази минута и нямам проблеми да работя, когато трябва, включително през почивните дни и празниците.“
По някакъв начин Злата жена се беше превърнала в анонимна киберверсия чрез заместване на комедийната актриса, която обожаваше — Кейти Грифин, чиито предавания и изпълнения гледаше пристрастено и винаги си отбелязваше как да филетира богатите и известните и да ги сервира на ненаситната публика, която нарастваше експоненциално с разрастването на кризата. Хората отчаяно искаха да се смеят. Отчаяно искаха да намерят отдушник за своята неудовлетвореност, негодувание и гняв в златните жертви, както Злата жена мислеше за привилегированите и недосегаемите, които може и да са ядосани и раздразнени, но никога истински наранени от примките и стрелите на пренебрежението и подигравката.