В края на краищата каква вреда може да бъде нанесена на една Парис Хилтън или Марта Стюарт?
Клюките, дивашките намеци, разкритията и дори затворът само подпомагаха техните кариери и караха хората да им завиждат и да ги обичат още повече.
Най-жестокото наказание би било да бъдат пренебрегвани, забравени, накарани да се почувстват несъществуващи или невидими, точно както Злата жена се беше почувствала, когато десетки места за компютърна поддръжка и маркетингов мениджмънт, включително нейното, бяха прехвърлени за икономия в Индия. Изхвърлиха я зад борда без предизвестие и без парашут. Никога нямаше да забрави как си събра нещата и ги изнесе в кашон точно като по филмите. Като по чудо по времето, когато се страхуваше, че вече няма да може да живее в Мъри Хил, и разпитваше за жилище, което да може да си позволи и което да не е в бордеите, звънна разположеният във Великобритания италиански агент на Шефа.
Ако сега Злата жена имаше някакви хронични оплаквания, това беше самотата, която неочаквано доведе до прозрение за вътрешния свят на серийните и наемните убийци и я караше да изпитва леко съжаление към тези хора. Колко беше уморително и изолиращо да пазиш тайна, когато залозите са толкова високи, и какво ли биха направили хората, ако знаеха, че госпожата до тях на опашката в супера е до голяма степен отговорна за най-популярната клюкарска колонка в интернет за всички времена?
Но тя не можеше да каже на никого, дори на детектива, който току-що си беше тръгнал. Не можеше да се похвали. Не можеше да има приятели и да рискува да се изпусне. Добре че не се доверяваше на дъщерите си и че нямаше много връзки с тях. Вероятно беше мъдро да не излиза по срещи и повече да не се омъжва. Дори да напуснеше интернет страницата, не можеше да каже и дума за анонимната си кариера. Беше подписала достатъчно споразумения за неразкриване и поверителност, които можеха да я изпратят в затвора до живот, да я пратят в приют за бедни или дори — а може би беше започнала да оглупява! — да й докарат неестествена смърт, ако направи и най-малкото нарушение. Обаче какво можеше да разкрие тя?
Не знаеше кой е „Готам те пипна!“. Колумнистът можеше да е мъж, жена, млад или стар, американец или не. Или пък този интернет феномен можеше да е сбор от различни хора, може би група умници от Масачузетския технологичен институт или шпиони от Китай, или малка групичка генийчета в някоя от големите технологични фирми в интернет.
Злата жена беше достатъчно добре платена и изпитваше огромна гордост, че е анонимна звезда по заместване, обаче договореното беше започнало сериозно да я изхабява, и то по начин, който не беше очаквала. Беше започнала да се съмнява в причината да съществува, което вероятно имаше нещо общо с това, че се държа като пълна глупачка пред детектив Марино.
Беше закопняла за контакти с хора от плът и кръв, за разговори, потвърждение и внимание, и беше забравила изкуството да водиш съдържателен диалог с присъстващо човешко същество. За нея беше необикновено преживяване жива душа да седи в нейната гостна и да забележи забитите в килима кучешки косми, дори да я види облечена с червеното домашно костюмче, на места осеяно с розови петна в резултат на лош късмет при използването на белина. Изпита съжаление, когато Марино си тръгна, и същевременно облекчение, но най-вече съжаление, колкото повече мислеше за това. Не беше имала представа в колко окаяно състояние е. Сега вече знаеше и можеше да види защо. Наистина можеше. И кой не би го направил?
Невидимите пари, превеждани всеки две седмици по банковата й сметка, безличните и неблагодарни забележки и указания, които получаваше от време на време по електронната поща, можеха със същия успех да идват от Господ, когото Злата жена не беше срещала, нито бе виждала негова снимка и чието истинско име беше спорно. Дори Злата жена да се нуждаеше от окуражаване, похвала, благодарност или подарък за рождения ден и може би повишение на заплатата, Шефа и Господ не ги беше грижа. И двамата оставаха безмълвни и невидими.