— Велики хане, това само показва добротата и мъдростта на моя император.
И Кубрат повтори:
— Добротата и мъдростта. Дано.
А князът каза:
— Позволи ми да внесат даровете ми.
И Кубрат едва кимна, защото болката скова врата му. Тогава в шатрата влязоха четирима великани. Единият носеше делва с мед, в която можеше да се удави човек, другият носеше бъчва с вино, която би опила цяла стотна, третият носеше вързоп с кожи, които биха облекли тази стотна, а четвъртият носеше вързоп ленено платно, толкова дълго, че би могло да стигне за саван на тази стотна. А княз Слав изведнъж заприлича на малко момче, застанало между големите си братя.
И хан Кубрат каза:
— Славянски княже, спри твоите мъже да ги погледам. Тези хора братя ли са?
Княз Слав му отвърна:
— Дори са от различни племена. Събрахме ги, за да донесат даровете.
Кубрат каза:
— Трябва да са от един баща, който е обичал да скита. Но горко и хвала на утробите, които са ги раждали. Продай ми ги!
Княз Слав поклати глава и каза:
— Те са свободни хора.
Кубрат попита княза:
— Как ги събра?
И князът отговори:
— Всеки от тях пренесе коня си на сто крачки.
А тументарканите и певците отново зашумяха. А Кубрат попита:
— Какви са тези коне, които носят такива мъже?
Князът отвърна:
— Конете са на траките, велики хане.
А хан Кубрат каза:
— Приемам даровете ти. Вземете ги и ги отнесете встрани.
И по четирима здрави мъже заградиха делвата, бъчвата и вързопите, за да ги отдръпнат. Тогава мястото между хана и пратениците отново стана празно и напред пристъпи пратеникът на хазарите. А в шатрата стана тихо, защото оживлението сред хората на хана изведнъж се смири. И навън навярно облак покри слънцето, защото в шатрата притъмня и като че ли захладя. И лицата на хората, и дрехите върнаха от цветовете си, когато червеното сияние угасна. А пламъкът на факлата в ръката на кавхана, който изглеждаше бледожълт, стана изведнъж червен. И факлата запращя. И Кубрат отново сведе глава, та загледа тюркута изпод вежди.
И хората на Кубрат — и от лявата, и от дясната страна, загледаха изпод вежди тюркута, защото срещата с ромееца и славянина беше като забава пред това, което беше писано да стане. И ако почнеха да се изреждат сметките за уреждане между тюркути и болгари, нямаше да стигнат кожите на табуни коне.
А тъй като славянинът знаеше, че няма да разбере нито думите на тюркута, нито думите на болгарите, той отвори по-широко очите си, та се вгледа в хората от дясната страна и от лявата страна на хан Кубрат.
Хората от дясната страна си приличаха като монети, сечени в една монетарница. Не че бяха еднакви — не, дори не бяха от едно само племе и дори не от една само раса. Защото имаше и смугли болгари, и светли готи, и жълти хуни. Но ако видиш римски монети от една монетарница, дори да са различни образите върху тях, дори да са от мед, сребро или злато, няма ли да кажеш — тези монети са сечени в един град, в една монетарница?
Приличаха си и хората от лявата страна, които пък бяха толкова различни, като че ли бяха нарочно събирани от четирите краища на света. И между тях имаше двама негри. И не можеше китаецът — като рисуван със сив туш на бяла коприна — да не се различава от персиеца с червената къносана брада и с пурпурната дреха — като рисуван с червена охра върху стена на пещера, като бизон, рисуван от пещерни хора. Ето — китаецът се отличаваше от персиеца повече, отколкото негърът се отличаваше от болгарина. Ами лангобардът със зелената коса и зелената брада? И все пак всички хора на лявата ръка си приличаха като синове на един баща от различни майки — може би по израза на лицата, може би по излъчването на погледите, може би по нещо неуловимо или неназовимо, но си приличаха.
Да, хората около Кубрат си приличаха като камъни с различна багра и коравина, ала дълго търкаляни от една и съща река, докато водите бяха загладили ръбовете им с една и съща извивка. Или човекът върху престола дълго беше вървял край брега на река, та беше успял да отбере камъни, които му се нравят, защото са загладени с една и съща извивка?
И славянинът си призна, че беше очаквал да срещне мъже от едно племе — болгарите, различни като славяните, но синове на едно племе. А сега разбра, че се изправя на междата с цял един свят, и усети, че границите на този свят се губят назад в мъгливи кръгозори и неизброими години, и в него племена и хора бяха се месили и врели заедно като кокали в едно гърне върху един огън.
И като притвори очи, славянинът видя с вътрешния си поглед славянските князе и старейшини, които го бяха изпратили — всички в широките си дрехи от лен и коноп, и те му се видяха като синове на един баща и на една майка, макар да бяха хора толкова различни по възраст и нрав. И като пъхна длан в пазвата си и стисна наниза със знаците на осемте славянски племена, чийто пратеник беше, той усети дребните излети знаци тъй еднакви, като семена от един и същи плод — макар един знак да беше дребна глава на бик, друг крила на орел, трети зъби на вълк…