— Каня всички на трапезата си.
И тръгна към завесата зад престола, като държеше в една ръка свитъка, а с другата ръка се облягаше на Аспаруховото рамо. И след него тръгнаха гепардът и леопардът.
7.
А болгарите посочиха на пратениците къде да вдигнат шатрите си — край една ниска могила на десет хиляди крачки от становете на тумените.
Тогава славянинът и ромеецът се изкачиха на могилата. И отново славянинът видя степта. И отново душата му залитна като пиян човек, който протяга ръка за опора, но погледът на славянина не намери нищо, на което да се опре: до края на кръгозора се простираше степ.
И славянинът се стресна от гласа на ромееца, защото го беше забравил, та се отърси от омаята си.
А ромеецът каза:
— Гледай, това е степта.
И славянинът се извърна от него, защото не искаше да вижда човешко лице, и се загледа на север. А на север се ширеше същата синьо-зелена степ. И княз Слав каза:
— Ето, нататък е старата родина на моето племе. Защото степта все пак свършва и почват лесовете. Майката на моята майка беше донесла със себе си спомените за степта. И вечер, край огнището, когато виеше снежният вятър, сто пъти съм слушал за степта. На езика на старата ми майка степта означаваше смърт и ужас. От нея пълзяха врагът, пожарът, насилието. От нея идваха запалените стрехи, ударите със сабя, въжето на шията. А отвлечените от степта потъваха в нея като в море, за да не се върнат никога. И сто пъти като дете съм виждал степта в сънищата си, та съм се стряскал и съм плакал.
Ромеецът каза:
— Сега виждаш степта наяве.
Славянинът поклати глава и рече:
— Сънувах степта като каменна пустиня. А тази степ е безкрайна поляна.
Ромеецът се усмихна и каза:
— Ти виждаш степта зелена и мислиш, че си видял степта. Обърни се.
И когато двамата се обърнаха, славянинът се обърна със свито сърце, защото изведнъж си спомни как от могилата с истукана видя червените кръгове на болгарските станове. И ето — степта зад гърба им беше червена, но цялата, защото по нея цъфтяха безброй макове. А цветовете на маковете пред тях не се виждаха, тъй като всички бяха обърнати към слънцето.
И ромеецът каза:
— Маковете гледат слънцето. Грейнели те слънце в лицето, степта е зелена, свети ли в гърба ти — тя е червена. Тогава — каква е душата на степта? Зелена или червена? Не, никога нито ти — славянинът, нито аз — ромеецът, няма да разберем степта. Гледай — тя е като море. И ние сме пътници, застанали на брега на морето.
Славянинът каза:
— И в степта живеят хора.
Ромеецът отново се усмихна и каза:
— И в морето живеят риби. А в степта живеят коне и конници. Пустиня или поляна, за нас степта е чужда като море.
Славянинът дълбоко вдъхна вятъра и притвори очи, сякаш се вслушваше в далечен глас. И каза:
— Този сладкият мирис е на комунигата. Усещам горчивия мирис на пелин. Тези листа в краката ни са пирей, там синее метличина, сухите стръкове са от коило, то се вее по пасищата на траките. А това е нашенският морав бодил. Виж — тревите на степта са като нашите.
Ромеецът каза:
— Напразно ти търсиш нещо родно в степта. Повтарям ти, за нас тя е море, а не земя.
Славянинът се наведе, заби пръсти в рохката влажна пръст и се изправи с пълни шепи. И дълбоко вдъхна мириса на пръстта. След това каза на ромееца:
— Хубава черна земя. Като нашата.
Ромеецът заговори търпеливо като на дете:
— Не търси. Ти се страхуваш от степта.
А славянинът упорито повтори:
— Хубава земя, дива и неопитомена. Трябва да се намери някой да я разоре, да я напои с пот и да я нарече своя земя. И да си построи дом и да е готов да умре на прага му. Сега това е ничия земя.
Ромеецът каза:
— Всяка земя е ничия — като жената. Тя лежи с лице към небето и ражда деца на този, който я обладава.
А славянинът му отвърна:
— Всяка жена може да бъде майка, ромеецо. И тогава тя има синове.
Ромеецът попита:
— Чия е земята на ромеите? На нея живеят двадесет и пет народа. Ние я притежаваме със сила и тя ни дава плодовете си.
А славянинът полека изтръска ръцете си от чуждата земя, но под ноктите му и на пръстите му остана черна влага. И той бавно изрече:
— Не може да живее племе или народ, който гледа на земята като на продажна жена.
Ромеецът изрече:
— Нашата империя живее вече петстотин години.
Славянинът поклати глава и каза:
— Какво са петстотин години за една земя?
А ромеецът се засмя и като искаше да прекрати спора им, като на шега рече:
— Аз съм на шестдесет години и само тези години броя. Това е човешкият срок и за него мисля.