— Хазарската царица ми заповяда да кажа следното. Един ден каганът на тюркутите, който уж е гост на хазарите, показал на кагана на хазарите, ще рече — на своя господар, някакъв елен и му казал, че е кон. Хазаринът попитал своите придворни не е ли това елен. Те отговорили — кон е. И каганът на хазарите почнал да се съмнява, че е побъркан.
Кубрат каза:
— Това е стара приказка.
Евреинът възрази:
— Не е приказка, това се е случило. Или, с други думи, това ще рече, че каганът на хазарите е пленник на кагана на тюркутите. А тюркутът го държи, защото хазаринът е свещен за всички хазари. И хазарската царица искаше да каже, че каквото стане, ще го направи само тюркутът.
Кубрат замислено изрече:
— Ако е вярно, това е добра вест. А сега кажи, ти виждал ли си кагана на хазарите?
Евреинът отвърна:
— Тюркутът показва кагана на хазарите веднъж в годината, качен на колесница, обсипан целият със златен прах като златен истукан. Вози се и мълчи. И колкото един идол може да измени съдбата на хазарите, толкова може да я измени и каганът.
А Кубрат взе паница с масло и започна с перо да маже перата на сокола. И соколът стана малък и слаб, с прилепнала перушина, и евреинът позна, че е много стар. И Кубрат се отдръпна, огледа сокола и каза:
— Този сокол е много стар, купила го е още майка ми. Казваше, че го докарали славяните, уловили го край Северното море. И го докарали в голямо парче лед, в което имало издълбана дупка. Там, в ледената клетка, спял соколът. И сега зимно време обича да спи в снега. Не дава никому да го докосне, само на мене и на сина ми Аспарух. Страхувам се, че му е време да умре.
А евреинът каза:
— Не се страхувай, господарю, аз знам, че в Индия един бял сокол е живял сто шестдесет и две години.
Кубрат отново седна и каза:
— Кажи ми, защо каганът на тюркутите Иви хан прие юдейството?
Евреинът каза:
— Защото нашата вяра е пълна с божествена мъдрост и всеки, който я разбере, не може да не преклони чело пред нашия бог.
Кубрат попита:
— И още?
Евреинът добави:
— И още — защото чрез юдейството тюркутите се отделят и от Мохамед, и от Христос, та показват, че са сила отделна и независима и няма да се подчинят нито на арабите, нито на ромеите.
Кубрат попита:
— И още?
Евреинът добави:
— И още, защото юдейството казва, че сме богоизбран народ и Бог ще ни даде власт над другите народи. Защото нашият Бог е казал — ще ти дам власт над други народи и други народи ще изкореня, а тебе ще насадя…
Кубрат каза:
— Ала тюркутите не са евреи.
Евреинът каза:
— Така те стават юдеи и върху тях се простира Божията благословия. Ала недей прехвърля, велики господарю, греховете и злодействата на тюркутите върху юдейството. Юдеи или не, тюркутите трябва да тръгнат срещу някой от съседите си, защото не могат да направят нищо друго. Та помисли, господарю, от десет години четиридесет хиляди войници дъвчат даром своите залъци.
Евреинът вдигна глава, впери поглед в сокола и почна да мърда устни. Той пресмяташе нещо и се виждаше, че обича да смята, защото сякаш предъвкваше нещо много вкусно. И върху лицето му се изписа изумление, сякаш чак сега е разбрал нещо удивително и любопитно. И като се ужаси, той каза:
— Не може да бъде… Не може да бъде… Излиза, че четиридесет хиляди души тюркути изяждат на ден петстотин коня! За една година през коремите на тази войска минават сто и петдесет хиляди коня. А за десет години те са изяли един и половина милиона коня!
Кубрат попита:
— Кой даде тия коне?
— Даваха хазарите, тайно даваха и китайците, които победиха тюркутите, но искат да ги махнат по-далеч от главата си, защото китайците се готвят за война с арабите. Но сега китайците вече не дават и казват: „Вървете на запад, там имат коне.“ Китайците искат да изпратят тюркутите срещу тебе, велики хане. Ако ти победиш тюркутите, те ще изчезнат. Ако тюркутите — прости ми, че изричам тези слова, ако тюркутите победят, те ще са толкова слаби, че няма да се броят за врагове.
Кубрат слушаше със затворени очи.
И евреинът млъкна, защото му се стори, че ханът задряма. И се уплаши и прокле словоохотливостта си, която го подведе да говори глупости пред великия хан на болгарите. А Кубрат отвори очи и дори му се усмихна, защото се досети, че откак влезе евреинът, забрави за болките в плешката и ръката си. И му каза:
— Не се страхувай. Ако не говореше ти, щеше да чете четецът, защото нощем почти не спя. Кажи от какво те е страх? От смъртта ли?
Евреинът каза:
— От всичко, господарю. И не се срамувам от страха си. Помисли си кой се страхува — само умният. Глупакът шуми сред тълпата и не знае дори, че живее. А страхът изведнъж те прави човек. Сещаш се, че съществуваш и можеш да изчезнеш. Целият живот на човека е бягане от страха. Съединяваш се с жена, за да не си сам. Пиеш с приятели, да не си сам. Търгуваш, пазариш се, разтопяваш се в тълпата, за да не мислиш. Защото ако останеш сам, почваш да мислиш. И тогава идва страхът. А с него истината и знанието. Дали е помислял някога за своята същност тюркутът Истеми? Никога. И той не се страхува.