Кубрат замислено гледаше евреина. И го попита:
— Колко ти плащаше каганът на тюркутите, когато му четеше свещените юдейски книги?
Евреинът отговори:
— Златица на ден, господарю. Не мога да отрека, той беше щедър господар.
Тогава Кубрат се обърна, наведе се и вдигна капака на сандък, сложен до кожената стена на шатрата. И като бръкна в сандъка, чу се звън на метал. Кубрат каза на евреина:
— Подложи двете си шепи.
И ханът изсипа от своите две шепи златните монети в зиналите длани на евреина. Но колкото и да се мъчеше евреинът да събере в шепите си всичкото злато, доста монети паднаха на земята, защото Кубрат имаше големи ръце — по-големи от ръцете на евреина. И гепардът стана и почна да души златните капки по земята, а евреинът, след като изля златото в бездънните джобове на дрехите си, наведе се и безстрашно събра монетите пред муцуната на звяра. Но пръстите му трепереха.
И като замълча, Кубрат каза:
— Аз имам син — третият ми син, наречен Аспарух.
Евреинът каза:
— Видях го. Когато видя такива хора, само тогава ми е мъчно, че нямам син.
Кубрат каза:
— Иди при сина ми и кажи, че аз те пращам. И в сгодно време му разкажи за страните и хората, които си срещал. Ала не му чети юдейските книги.
И като плесна три пъти с длани, Кубрат разбуди сокола, който разроши перата на тила си и изграка, а завесата на палатката се вдигна и на входа застанаха двама мълчаливи мъже със сребърни шлемове и с непроницаеми лица на хора от рода Дулу.
Когато евреинът си отиде, Кубрат остана изправен, опрял длан в главния стълб на шатрата си. И гледаше празната постеля на сина си Аспарух, когото чакаше да се прибере. И сърцето на хана заплака, и той прокле в сърцето си и тюркутите, и хазарите, и ромеите, които не го оставяха на мира. И той на глас изрече:
— Сине мой, сине мой, защо не ни оставиха още спокойни дни? Нима исках много от боговете, сине мой, сине мой…
Дял втори
1.
Не ослепявам за пръв път, две години от своята младост прекарах, потопен в мрака. И оттогава застана пред очите ми тоя черен пръстен, както Зевс дал на Прометей пръстен с халка от звеното на веригата, с която бил прикован, а на пръстена оставил парченце от скалата — за да запази клетвата си, че Прометей ще остане вечно прикован на скала. В оня безкрайно далечен ден — който сякаш не е бил — видях кръгове искри, когато сабята на тюркута падна върху шлема ми. И ослепях. Тогава жреците на Тангра ме спуснаха в зидана яма сред двора на храма и завързаха черна превръзка на очите ми. А върху ямата захлупиха каменен похлупак, който се вдигаше веднъж през нощта. И в тази яма, и в мрака прекарах две години от живота си. И може да съм прогледнал на втория ден — не зная, под превръзката не проникваше нито лъч светлина.
А родът ми замина на север със стадата, но край храма остана майка ми. И нощем, когато жреците вдигнеха похлупака, хващах ръката на майка си. Тя плачеше. Но плачеше нечуто, защото майката на болгарски воин не бива да плаче. И в късна есен, когато стадата се върнеха на юг, край ямата заставаха братята ми и вдъхвах мириса на скреж и пелин, който те носеха с кожусите си.
След няколко седмици — а може би след няколко месеца, когато спрях да ридая, някакъв жрец започна нощем да ми чете редове от страшни книги. И трябваше да ги запомня, та да ги кажа на другата вечер. И подир време усетих, че когато повтарям чудните слова на мъдреците, край ямата ми дишат хора и слушат. По-сетне жрецът ми повели от време на време да изливам болката си с плач и виене, като на умряло — и си мисля, че той ми е позволил да излея душата си, за да се спася от лудост. И когато плачех, хората дишаха над мене, край ямата. А веднъж до мене се изля вряща смола — познах мириса й. И дали жреците не ме сочеха като грешник, който се разкайва, или като клетник, когото наказват? Не зная.
И накрая на втората година отново излязох на белия свят. И залитах, и пеех, пиян от светлина. И забравих дните, прекарани в ямата — или те бяха вечни нощи, но думите от свещените книги на болгарите останаха като клеймо в моята памет.
Когато реших да разкажа за великото начало, почнах да търся и намерих някои от тези книги. И говорих с жреци и с прости воини. А когато нямаше вече живи, тръгнах да събирам гласовете на мъртвите — ръкописи върху кожи на мъртви твари, върху папирус, хартия, вълна и глина — летописи на династията Тан, предания на лангобарди, песни на диви бедуини, легенди на славяни и траки. Четях и преписвах хиляди редове и виждах, че всъщност всичко разказва за моето време и моите хора, защото само глупакът мисли, че облакът се събира около неговия връх, а умният знае, че облаците понякога идват от морето и преминават половината свят, за да излеят влагата си върху нашите глави. Записвах чуждата мъдрост с тайните черти и резки на скрития език на жреците, с който те се разбират от призрачните висини на Хималаите до мокрите скали на Ирландия.