Но — ослепях. Пред очите ми се завъртяха два огнени кръга като празничните колелета, които китайците пускат на своите празници. И след това черният пръстен, който от младини нося в погледа си, разтвори устата си и ме погълна. Колко странно е това, че мракът на слепотата идва при човека със сияние!
И сега аз — слепецът, седя върху каменния саркофаг, пълен с мои ръкописи, които никой не може да разчете. Понякога заравям ръцете си в това безполезно съкровище. И ми се струва, че по пръстите ми протича тръпка и топлина, като че ли се грея на умиращ огън.
И така — мислех, че ще напиша история с точни дни и слова на очевидци, а сега трябва да изпея спомените си, които почват да се превръщат в легенда.
2.
А сега ще разкажа нещо, с което мислех да започна своето сказание. И ако някои певци искат, то могат да започнат да разказват в началото за първата среща на Кубрат и сина му Аспарух, която се случи седем години преди идването на пратениците — ще рече, в годината на Коня по болгарското летоброене.
Аспарух влизаше в своята четиринадесета година, когато за пръв път срещна баща си хан Кубрат. И стана това в деня на пролетното равноденствие, когато великото време изравнява блюдата на своите везни — и се въздига блюдото на светлината, за да падне блюдото на мрака.
А тази зима старците говореха, че Тангра е изсипал върху зимовищата на оногурите всички снегове и ледове, определени за следващите седем години. Ала най-сетне духна и три дни духаше топъл вятър, грейна и ярко слънце. Лицата на хората почерняха и очите им засветиха. Преспите се закръглиха, натежаха и омекнаха като плът на дебела жена. А по върховете на могилите, където снегът беше изметен от ветровете, дори зачерняха изсъхналите пелинаци — като че слънцето беше напалило широки огнища.
Когато Аспарух си легна, чу равномерното тежко тупане на капки — топеше се голямата пряспа пред входа на шатрата. И капките звъняха в ухото му, опряно върху проснатото на земята овче руно — звънът идеше отдолу, а не от въздуха, сякаш нещо скрито и тайно се вършеше дълбоко в земята. Тъй невидимите капки се ронеха в самото сърце на пряспата и Аспарух заспа, като виждаше в съня си снежна пещера, пълна със синя светлина. А посред нощ го стресна дълбоко въздъхване — пряспата се слегна и звънът секна. Над шатрата се посипа като че ли пясък — росеше ситен сух сняг. После заваля дъжд или едър мокър сняг, но не се чуваше шуртене на вода.
Когато се събуди, още в просъница и със затворени очи, Аспарух пипнешком се измъкна от шатрата. А спеше той до самия вход, където в семейството е ложето на най-младата жена и в бойната шатра е мястото на най-младия войник. Другите коняри още спяха, с нозе, събрани около угасналия огън — и телата им се протягаха като спици на колело към кръглата кожена стена на шатрата.
Аспарух отвори очи чак когато се изправи навън пред шатрата. Но веднага ги затвори — прониза го блясъкът на бялото небе и снежната степ. Слънцето още не беше изгряло, а небето и степта сияеха като нажежени — небето с нетърпима матова светлина и степта с ослепителни светкавици. И прозрачна ледена ризница искреше върху снега и сковаваше целия видим свят в един-единствен скъпоценен камък. Прозрачна ледена черта, дебела човешки палец, разделяше земята от небето. И каквото живо същество останеше над чертата, то имаше само въздух и не можеше да стигне земята, а каквото живо същество останеше отдолу, не можеше да си пробие път до въздуха и слънцето. Това беше блестящата черупка на кръвожадния враг на конете — голият лед, който дояждаше стадата като враже нашествие. И откак Аспарух помнеше, голият лед беше отминавал зимните пасища на оногурите, но някъде дълбоко в паметта си, като детски спомен или като кошмар, носеше видението на безкрайна бяла степ, осеяна с тъмни петна — трупове на коне.
И Аспарух беше още дете, та отвори уста да закрещи, сякаш можеше да разчупи стъкленото безмълвие на вледенената степ. Но Аспарух беше вече и воин, та само дълбоко въздъхна и положи длан върху коравия, гладък гръб на пряспата. И пръстите му се плъзнаха върху леда, та той задраска с нокти, после вдигна ръка и удари пряспата. Ледът дори не изкънтя.