И със спуснати клепки, като прецеждаше блясък през миглите си, Аспарух тръгна към табуна. А излъсканите му ботуши се плъзгаха по заледената пътека, та два пъти светът се изтегляше изпод краката му като дръпната постелка и Аспарух политаше разперен върху гладкия лед. Но дори ударът на тялото му не можеше да пробие бронята на преспите. Той сякаш се удряше в лъскав камък.
Кобилите стояха скупчени една до друга, потопени в прозрачната мъгла на собственото си дихание. И жребчетата не се виждаха. А никой коняр не би могъл да познае табуна си и никой ездач коня си — нямаше врани, алести и златисти кобили, нямаше черни гриви и руси опашки, нежен скреж беше превърнал всички коне в бели призраци. И главите висяха тежко към снега, и няколко коня бяха положили глави върху гривите и хълбоците на своите съседи, за да поемат от топлината им.
Когато Аспарух стигна до бялата стена на табуна, изцвили кобила и пронизителният еднозвучен глас се понесе над степта, без да се засилва и без да отслабва, без да се вдига нагоре и без да пада надолу, равен и равномерен, като че ли се плъзгаше по равната блестяща черта, която разделяше матовобялото небе от искрящо — бялата степ.
Цвилеше старата кобила, водач на табуна, която беше скрита за Аспаруховите очи и сама не можеше да го види, но беше познала стъпките му, защото конете опипваха света най-напред с ушите си. И конярите вземаха чужди шпори, за да примамят със звъна им чужд кон. И Аспарух заобиколи, за да стигне майката на стадото, та застана безмълвно пред нея.
Аспарух обичаше конете, той умееше да се преселва в техните гърди, сърца, нозе. Но сега той не искаше да залее стадото със своята обич, не искаше да помилва всяка грива, всеки гръб, всеки корем. Конете щяха да усетят тревогата и мъката му. И той зъзнеше самотен на леда, високо тънко момче, нещастно със своето човешко знание за бъдещето, което носеше страдания, а може би и смърт. Конете още можеха да останат спокойни — не трябваше да се водят на водопой, защото на зимното пасище те поемаха достатъчно сняг заедно с изровените треви. Но какво щяха да правят те, когато разберат какво е голият лед? Или те знаеха? Ако това беше лятно конско ято с жребец и кобили, може би Аспарух би изплакал на господаря на ятото — могъщия жребец — своята болка и тревога. А това бяха само кобили, макар и търпеливи, силни и умни, но все пак женски същества, и с тях бяха жребчетата, тъй тънконоги, крехки и безпомощни.
Като се подхлъзваше върху леда, Аспарух бавно обиколи табуна, както беше виждал хиляди пъти да го правят властните жребци. И се спираше, и страстно шепнеше, като криеше сълзите си:
— Чакайте! Чакайте! Чакайте…
И го казваше с детския си глас, защото тази зима Аспарух сменяше гласа си и говореше ту като дете, ту като мъж.
После Аспарух отдели три кобили, разтърка ги с наметалото си и блестящите тела хвърлиха първия цветен отблясък върху заледения сняг — и трите бяха алести, с прочутия червен оттенък на конете на оногурите. И Аспарух възседна една от кобилите — без юзда и седло, та я подкара към искрящата река на недокоснатия лед. И вдигна кобилата на задни нозе и я отпусна върху заледения сняг. А копитата изкънтяха и се хлъзнаха, но тежестта на тялото разчупи леда на звънтящи късове. Тогава Аспарух скръсти крака на гърба на коня, хвана се за гривата и прошепна насърчителни слова в ушите му. После спусна ръка по трепкащите гърди и като вдигна ръка, видя, че по дланите му има кръв. Но кобилата тръгна напред към тъмната ивица тръстики, като чупеше леда с копита и гърди, следвана от другите две кобили. И на половината път Аспарух чу, че втората кобила се опитва да го изпревари, и спря коня си. Като вдигаше високо предните си нозе, сякаш прескачаше препятствие, а после падаше върху леда, втората кобила мина напред, за да пробива пъртина вместо своята другарка. И преди тръстиките го задмина третата кобила, та Аспарух остана последен в малката редица. Старите коняри казваха, че седемдесет и седем кобили могат да се сменят по седем пъти на ден, без да сбъркат реда си, щом пробиват пъртина в снега.
Когато копитата на конете закънтяха по леда на езерото, Аспарух се смъкна от коня. А езерният лед беше непрозрачен, издраскан от вятъра, с тъмносиви петна и жилки като мраморна плоча. И край самия бряг преди преспите стърчаха изсъхнали кичури пелин и изпочупено коило. Кобилите тръгнаха към тревата, а Аспарух потърси с поглед дупката в леда, в която се къпеше всяка сутрин. Той тръгна край брега и тръстиките скриха конете.