И Аспарух тичаше и говореше с майка Акага. Казваше й:
„Майко, майко… ти мислиш, че забравям. Помня приказката. За силния мъж, който загубил сина си. За това как се затворил в шатрата си. И поискал да умре. И никого не искал да види. Дошли при него и му казали — не е изпята песен за сина ти. Тогава мъжът почнал да реди песен. И като я наредил, изпял я и почнал да живее. Майко, майко, ти искаш да пея. Ти искаш да си спомням. Ти искаш да забравя. Не мога, майко, не мога…“
И Аспарух затвори очи, за да спре да се къпе в потока на слънцето. А под клепките си видя лицето на Акага с трите слънца върху лицето й, видя бръчките й като лъчи около слънцата на очите и бръчките около слънцето на усмивката й. Акага нищо не му казваше — само се усмихваше с обич, молба и болка.
Аспарух спря да тича. И цялото му тяло пламна, защото вятърът утихна, а лицето му пламна от срам, че бе помислил да не послуша своята майка. Да, той трябваше да започне песента си — тъй искаше Акага. И не биваше да тича, защото такава песен не трябва да се реди в опиянение, а всяко слово трябва да се опитва с разум и зъби — дали е от истинско злато.
24.
И Аспарух пусна конете, та седна с кръстосани крака в тревата, сред степта. А не виждаше, кажи-речи, нищо, защото тревата беше висока, но знаеше какво се простира около него — все такава равна, спокойна степ.
Изведнъж Аспарух усети, че степта го залива. Не я видя цялата — и никой не би могъл да я види, но усети: степ, степ, степ към изгрева, до Волга и зад Волга, до Урал и зад Урал, край Тян-Шан, чак до пустинята Гоби. Месеци път — степ. И пак степ, степ, степ към залеза, през Днепър до Дунава, край Дунава до Алпите. Степ на север до лесовете, степ на юг до морето. И в средата на степта — едно момче, потънало до шия в тревата.
Тогава Аспарух се опита да избяга от степта и се просна по очи на земята. И видя гъстите тънки и жилави стебла на коилото да се забиват в земята. И си спомни думите на майка Акага, че корените на коилото не умират и че коилото в степта е на хиляда години. Да, горест и насмешка имаше в гласа на Аспарух, когато той изрече с уста, долепена до тънките стебла: „Мимолетен е като тревата, която сутрин цъфти, а вечер конете я стъпкват.“ Не тази трева, а хората бяха мимолетни гости на степта и това същото коило беше цъфтяло, когато по степта са бродили и скити, и сармати, и хуни.
И Аспарух се изправи, за да не мисли за земята и за корените на вечната трева. И отново видя наоколо да сияе сиво-синкавото коило, сякаш беше стъпил в средата на езеро. Вечното коило, мъдрото коило, което милостиво пускаше до корените си корените на други треви — наистина нетрайни и мимолетни, та напролет приличаше на сребърна дреха с втъкани червени рубини на макове, лете жълтееше от топазите на смила и грееше с аметистовите блясъци на ниски зрели вишни, а наесен, когато изпратеше своите гости, покриваше степта с чисти сребърни води.
А въздухът беше неподвижен като пред буря. Но коилото живееше и по светлата степ минаваха тръпки и сенки, както жарава без пламъци тръпне, та играе — ту по-ярка, ту по-тъмна. И както човек, загледан в жаравата, усеща, че го омагьосва тази игра на светлини и сенки, тъй и човек, загледан в тръпките на коилото, усеща, че се люлее и се унася.
Тъй тръпнещата степ омагьоса и залюля Аспарух и той зачака да дойдат при него думите на неговата песен.
И първите думи сами дойдоха на устата му. Аспарух изрече:
И Аспарух седеше кръстом сред тревата и диреше думите. Я като че заспиваше, но дори и с отворени очи виждаше други дни и друга степ. Аспарух каза:
И Аспарух отново стана Марал. И той пак стои сред степта, но е на върха на могила. И пак чува зад гърба си тихия тропот на коне. Но това са много коне, това е ято коне на майка Акага.
И Марал внимателно нарежда като лъчи на звезда осем късо отрязани дървета. Запалва средата на звездата, където дърветата се срещат и допират. И се вдига тесен ярък пламък, над който Марал окачва котлето с месото на сайгата. А после взема малкия тъпан — дървена гривна с опъната кожа, и бавно почва да го върти в топлия лъх над огъня. Кожата на тъпана се нагрява и се изпъва, тя притаено тътни, когато Марал я докосва с кокалчетата на средните си пръсти.