Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

Кога беше се случило това? Беше ли се случило? Имаше ли някога момче Марал? И той прибави още един ред към своята песен. И каза:

— Аз бях щастлив, но не знаех това.

И тогава Аспарух си спомни нощта на биенето на кумиса и заклинанието на Акага, която му даде мъжко име. Спомни си и бляскавото утро на голия лед, светлината в леденото езеро, идването на Алтъй, срещата с Кубрат. И словата сами идваха на устата му. Аспарух започна и каза:

— Но Акага ми даде име на мъж…

И като каза думите:

— Хубав и смел беше Кубрат, моят баща…

Аспарух изведнъж скочи на крака и заскърца със зъби.

— Защо казах „беше“? Кубрат „е“ мой баща! Баща ми е жив!

И Аспарух с безпощадна яснота разбра, че когато неговият живот — животът на Аспарух, един ден превали и отмине, а животът му щеше да превали, той щеше да отмине — че когато Аспарух изпее последната дума от своята песен, тогава Кубрат ще бъде мъртъв. И Аспарух сякаш чу последните думи на своята песен — неясни и далечни, чу ги да се стопяват в далечината като тропот на кон. Да, тогава той ще трябва да изпее: „Кубрат беше мой баща.“ Защото Кубрат не може да не е мъртъв. Трябва да бъде мъртъв.

И Аспарух се метна на Азман, та препусна през степта. А слънцето залезе и дойде черна нощ; и после се показа късна луна, а небето отново посветля и дойде нов ден. Но Аспарух не слезе от коня и не знаеше дали е заспивал, или е будувал. Но дори и в просъница той редеше един след друг редовете на своята песен.

И докато слънцето се стопяваше и цялата степ го изпращаше, а после тъжно притихна, Аспарух успя да изрече:

— И аз вървях след Акага и след конете,
и мислех, че така ще вървя до свършека на дните си.
Щастлив бях и не го знаех.
Но Акага ми даде име на мъж и ме нарече
Аспарух — Конеславния,
а не бях заслужил името си нито с дела, нито дори с години.
И при мене дойде баща ми, Кубрат, хан на болгарите.
Ах, колко щастливи дни преживях —
хубава беше моята степ, хубави бяха конете,
хубав и силен беше Кубрат, моят баща.
И аз вървях след баща си и баща ми вървеше до мене.
И си мислех, че така ще вървя до края на дните си…

А когато над степта падна черна нощ и Аспарух продължи да язди, той намери сили и каза в мрака:

— Тогава дойде смъртта и докосна баща ми.
И усетих, че баща ми — това съм аз.
И усетих, че аз — това е баща ми.
Той щеше да умре и да изчезне в земята,
аз ще умра и ще изчезна в земята…

А на небето се появи ощърбеният сърп на умиращата луна — обърнала рога надясно, загърбила бъдещето — ще рече, луна преди новолуние. И над степта като че ли посветля, но то беше сива и призрачна светлина, дори по-страшна от пълния мрак. И Аспарух тихо каза:

— И като разбрах това, радостта ме остави.
И зелената степ стана сива, а синьото небе стана сиво,
и хлябът ми горчеше от сълзи, а водата ми горчеше от печал.
И разбрах, че да си човек — значи да си смъртен…

И на изток посветля, и дойде новият ден. Синьото небе се ширна над степта. А цялата степ се събуди и тревите славеха слънцето и птиците се вдигнаха в небето. Но мракът на нощта остана в Аспаруховата душа и Аспарух каза:

— И чух човешкия плач да се вдига в небето.
И заплаках с всички хора.
Защото смъртта стои над нас като небето
и където и да идеш, над тебе — небе.
И аз, Аспарух, попитах небето:
Защо?…

Тогава Аспарух стисна с колене коня си и препусна. Не, не беше това неговият кон, а конят на Ак Йола — конят, наречен Азман — Над всички. И Аспарух чу тропота на копитата не само в ушите си — чу ги с петите си, с мишците на бедрата си, с костите на гърба си. Така тропотът се качи до главата му и го удари в главата като младо вино. Да, в светло вино се превърна мъката на Аспарух и кръвта му се превърна в младо вино. И го обхвана опиянение, което го понесе като порой. И Аспарух се наведе и като погали коня между ушите, прошепна му:

— Индра…

И тропотът на копитата се промени, както се променя ритъмът на жречески тъпан, когато духовете обсебят жреца и пяна се появи на устата му. Дали копитата биеха по-бавно, или биеха по-бързо? По-бавно беше, защото конят прелиташе на всеки скок два пъти повече, отколкото може да прелети обикновен кон. Не, но по-бързо беше, защото вятърът писна в ушите на Аспарух, сякаш се надигаше буря. И тревите цветята, небосклоните — цялата степ идеше срещу Аспарух като понесена от вятъра и замъглена, като че ли летяха ивици зелена мъгла. А другите два коня изостанаха с отчаяно цвилене, сякаш спряха на място.