И Аспарух заплака. Вопиеше с широко отворена уста, ревеше като ранен звяр и стенеше като майка, която рови пръсти пресния гроб на детето си. И ридаеше като слепец, който току-що е загубил очите си. Плачът го оглуши, плачът го удави — Аспарух крещеше и надви тропота на копитата, пищенето на вятъра, писъка на сърцето. И ръцете му трескаво се впиваха в шията на коня, а устните му хапеха острата грива и устата му се пълнеше с остри косми. И тялото му се гърчеше, като че в него се забиваха стрели. Да, Аспарух плачеше така, сякаш плачът му беше ръка, с която се мъчеше да изтръгне забита в сърцето му стрела.
А конят летеше. Но степта идеше срещу Аспарух все една и съща, като че ли конят замръзна сред степта. И небосклоните бавно се отдръпваха пред коня и пред Аспарух — все така равни и далечни.
Тъй Аспарух летеше с плач към идните дни, когато трябваше да изпее нови слова на своята песен.
25.
И мене ме хвана болестта на Аспарух.
Наистина — защо? Защо е всичкият ми труд? Защо е трудът на всеки човек под слънцето?
Затова седем дни нищо не говорих. Стоях и слушах дишането на хората, които чакаха думите ми. А сърцето ми беше празно.
Защо?
Добре — ще запазя паметта за мъртвите. Но те са мъртви! Мъртви! Кубрат, Аспарух, Слав, Терес. Всички. Мъртви са всички коне, които тичаха в ония дни през степта, мъртви са всички орли, които летяха в небето.
И аз седя пред пещерата и се грея на есенното слънце. Лицето ми гори в лъчите на слънцето, които не виждам, но усещам с лицето си, с дланите си, с гърдите си. А краката ми мръзнат и тръпнат до колене, защото те попиват хлада на земята, която е изстинала през дългата нощ. И гърбът ми мръзне. Но не от сянката, а защото зад мене е входът на пещера. Оттам иде хлад. Усещам мрака с гърба си.
Живеем пред входа на пещера. Цял живот. Винаги. И не знаем какво има в пещерата. Оттам иде хлад, движат се сенки. Знаем, че не можем да влезем навътре и да разберем какво има там. И който влезе — не се връща. Затова се мъчим да забравим. Залъгваме се с война, с любов, с ненавист. Играем пред входа на пещерата.
Не искам повече да играя. Стар съм, уморен съм. Защо ми трябваше да обръщам поглед към тъмното? Защо ми трябваше да размислям какво усети Аспарух, когато смъртта го докосна? Защо трябваше да запея неговата песен?
И аз не исках повече да говоря, и стоях пред пещерата, за да ме огрява слънцето. Това беше всичко, което можех да направя. Но знаех, че пещерата зее зад гърба ми.
Тогава чух стъпки. Вървеше един човек, придружен от много хора. И само неговите нозе стъпваха твърдо, без да опипват пътеката, и само неговите шпори звъняха отсечено и отчетливо. А стъпките на другите като че ли дебнеха и шпорите им звъняха приглушено, та притаено. Така върви много голям господар между слугите си, но така върви и жертвата между палачите си. Защото човекът, осъден на смърт, няма защо да гледа къде стъпва, а палачите, макар наглед да имат власт над него, всъщност се страхуват от смъртта и от тайнството, което той носи със себе си.
И човекът спря пред мене и сянката му падна върху лицето ми. Усетих хлад по устните, сякаш пиех изворна вода. Исках да му кажа да не закрива слънцето и си спомних, че Диоген вече го е казвал на Александър. А човекът се отдръпна. И някой отвори уста и произнесе само „Ти“, но млъкна — и през лицето ми прелетя мигновена сянка като сянка на орел — човекът с твърдите стъпки беше вдигнал повелително ръка.
Човекът каза:
— Ти ли си написал тези слова?
Разбрах, че говори той — и от посоката на гласа, и от силата на гласа му — твърд беше като стъпките и звънък като шпорите.
Напред излезе — само една крачка, само едно прозвъняване на шпорите — друг мъж. И запя, та каза:
— Тогава дойдоха при крал Гримуалд хиляда мъже от рода Вокил, водени от Алцек, син на Авар Едноръкия, и това бяха мъже — само кожа, кости и плът, изплетена от ремъци. Така бяха изсъхнали от езда, битки и бдения, че ако одеряха кожите и на хилядата, пак нямаше да се изгребе от тях дори една лъжица тлъстина, та с нея да се храни фитилът на един светилник дори за една нощ…
Не, не аз бях казвал тези думи — изпял ги беше Агелмунд, съветникът на Кубрат. И Агелмунд беше мъртъв. Исках да се обадя още след първите думи, но бях уморен и чаках мъжът да млъкне.
Трябва да призная, че сърцето ми се сви, защото мъжът не пееше песен от моето сказание. А съм мечтал и съм сънувал, че ги пее такъв глас — на млад мъж, почти юноша, глас, в който грее топлината на женствеността, а тя носи хубавото и нежното у човека, и глас, в който звъни мъжественост, а тя покорява и закриля.