Но тогава мъжът отвори уста, та започна песента, която Алцек изпял пред крал Гримуалд. И мъжът почна да пее песента на Ак Йола. Не беше това песен на Алцек. Пееше Ак Йола. И когато човекът изпя песента, започна да нарежда слова от моето сказание — песни, които аз бях изрекъл.
И в този есенен ден, пред зиналата пещера, аз усетих как се смесват и преливат думите на Агелмунд, на Ак Йола и моите думи, и разбрах как истинските думи на мъртви хора и за отшумели години се превръщат в легенда.
И мъжът млъкна. Мълчах и аз и чаках мъжът да запее отново. Но чух гласа на човека, който стоеше право пред мене. И той каза:
— Ти знаеш ли кой съм?
Отвърнах му — и това бяха първите думи, които казах през този ден:
— Ти си Кормисош, хан на болгарите и словените.
А над смълчаните мъже се разнесе шепот, пълен с удивление и дори уплаха, че аз — слепият, бях узнал човека пред мене. Шепотът стихна — и през лицето ми отново прелетя сянката на повелително вдигнатата ръка. И ханът каза:
— Аз съм от рода Вокил. И Алцек, син на Авар Едноръкия, беше мой прадядо.
Аз му казах:
— Аспарух беше от рода Дулу.
И нов шепот чух — този път като че ли пълен със закана. Но гласът на хана като че ли се оправдаваше, когато ми каза:
— Аз съм хан и ръката ми е винаги отворена за хората, които срещам, и всекиму давам по нещо и няма човек, който да се е разделил с мене, без да е получил нещо. Когато идвах към тебе, мислех си колко съм беден — защото на тебе не можех нищо да дам. Сега виждам и зная, че мога да ти подаря нещо — повестта на своята съдба. Не защото съм хан, а защото съм един от десетте хиляди конници болгари, които си пробиха път през арабските войски при битката край град Болгар — оня, на Каспия, който някои араби наричат Беленджер. Приеми този мой дар.
Казах му:
— Говори.
И ханът разказа:
— Преди пет години Мерван ибн Мохамед, братов син на халифа Хишам, мина Дербент. С него вървеше сто и петдесет хилядна войска — не само араби, но и сбирщина от грабители на десетки кавказки царе и князе. Същият този Мерван след седем години стана арабски халиф и след още седем беше убит. Него, същият, грузинците нарекоха „кру“ — глухия, защото беше неумолим и безпощаден. Мерван разби в няколко сражения конниците на савирите и барсалите болгари, защото безумците хазари не ни изпратиха обещаната помощ, а се радваха на безсилието ни. Тогава се събраха тридесет хиляди болгарски коли край брега на Каспия и ние извихме три обръча от коли и насипи пред брега на морето, както навремето Баян, син на Кубрат, вдигна стан на брега на Дон срещу хазарите и тюркутите. И както преди петдесет години тюркутската вълна преля през нашите насипи, така и сега арабите пробиха обръча от коли около средния стан. Тогава жените почнаха да викат: „Помнете Баян, сина на Кубрат! Нима вие сте по-слаби от оногурите?“ И болгарските конници почнаха да избиват жените си, децата си и конете си, а труповете да хвърлят в Каспия, за да не паднат в ръцете на арабите.
И гласът на хана стана дрезгав, та той млъкна. И ми се стори, че някой му подава мех, навярно с кумис, защото ми се стори, че чух бълбукане. Но ханът само прочисти гърло и продължи да говори. И каза:
— Аз бях на двадесет години и вече бях улучен от три стрели, та кръвта ми изтичаше и мислех, че сънувам. В този мой сън баща ми Муган, внук на Алцек, син на Авар, препусна край окървавените пясъци, които пиеха кръвта, без дори да почервенеят, и почна да вика: „Защо искате да умрете от своя ръка? По-добре да умрем в битка.“ И най-напред се събраха около него мъжете от рода Вокил, после още мъже и се събра един тумен, но без стотни и хилядни, една глутница конници, всеки метнал пред себе си на седлото жена си или сина си — а някои с жени и синове, възседнали конете зад ездачите, преплели ръце около кръстовете им. Тогава баща ми Муган, син на Авар, вдигна лице към небето и почна да вие като вълк. Ти знаеш този вой на първия вълк Пихампар, баща на всички болгари, който вледенява кръвта на страхливците, а кръвта на дръзките кара да закипи. И заедно с него почнаха да вият повече от десет хиляди конници, и почнаха да милват озъбените муцуни на жребците с кървавите си длани, с кръвта на враговете си, със собствената си кръв, с кръвта на децата си. И жребците побесняха като черни тибетски вълци и почнаха да вият с мъжете. И баща ми вдигна сабя и викна: „Убивай!“ И нашата конница разсече редовете на арабите, както сабята на ловеца разсича тлъстия врат на тур върху есенното пасище. И Мерван побягна на юг, а ние побягнахме на север.
И ханът пак млъкна, а сега чух, че пие от мех. И моите устни бяха пресъхнали. Ханът отново заговори, но гласът му едва се чуваше. И той каза: