Тогава вдигнах глава и Кормисош може би помисли, че се опитвам да видя лицето му със слепите си зеници. Но аз гледах лицето на Аспаруховата сянка. То беше спокойно и твърдо като изсечено от светъл камък. И видях, че в тъмните му очи светят далечни звезди. И лицето бавно се стопи, та светеха само звездите. Аспарух си отиваше — беше чул каквото му трябва — и ме оставяше самотен във вечния мрак.
Ала думите на Кормисош светеха в мрака. И когато той замълча, казах му:
— Накарай твоя певец още веднъж да изпее песента на Алцек.
Така казах — песента на Алцек. А тя беше песента на Ак Йола. И аз се заслушах в гласа на мъжа, който пееше песен от моето сказание.
Ак Йола, Ак Йола, прости ми, че твоята песен сега я пее Алцек. Не се сърди и ти, Агелмунде, че съм взел твоята песен. Когато хората запеят моето сказание, всеки ще узнае правдата. Пък и толкова ли е важно кой пръв е изпял една песен, стига да я пеят след него?
Ето, слушам твоята песен, Ак Йола. И мога да кажа: „Това е и моя песен.“ И аз като тебе искам да си отида, и аз искам да срещна мъртвите си братя.
Но ти, Ак Йола, ти си разчупил оковите на горестите и надеждите, ти си свободен и чист като ледения връх на Кан — Тангра. А в моята снежна пустиня цъфти една сетна мечта.
Мечтая някога да кажа: „Свърших.“ Тогава да дойде един млад мъж, с дълбок и звучен глас — и да запее, а пък аз да слушам. Да изговори всичко от началото до края — и да говори на моя роден език. Да не се сменят гласове, да не се сменят езици, да не се сменя песенната стъпка на моето сказание.
Искам моята песен да прозвучи като тропота на един-единствен бял кон, който тича през зелената степ. Когато чуя докрай този тропот — до края, до края, — докато заглъхне в далечината, тогава ще кажа на този, който толкова години ме очаква в мрака — зная, че ме чака, безмълвен и търпелив като хората, които ме слушат, тогава ще кажа на този, който ме очаква, за да ме отведе по пътя на дългия сетен поход, тогава чак ще му кажа: „Готов съм. Води ме.“
Сега само казвам: „Чакай.“
Непознати думи
А-ба, абари — племе, населявало във V-VII век северните склонове на Тян-Шан. В 555–556 година — разгромени от тюркутите. Принадлежат към древен етнически пласт на племена, обитавали на север от Китай.
Акацири — хунско племе, което не се присъединило към похода на хуните на запад, а останало в Причерноморските степи. Просъществувало кратко време след разпадането на Хунския племенен съюз.
Алани — племе от сарматски произход, живяло през първи век на север от Каспийско море, после в Южноруските степи. Имало общи черти с културата на прабългарите, свидетелство за етнически и икономически връзки. Потомци на древните алани са днешните осетини в Кавказ.
Анти — източнославянска племенна група, първоначално населявала територията между реките Днестър и Днепър.
Аркан (тюрк.) — дълъг ремък или връв, с примка на края, за лов на животни.
Ахалтекински коне — древна порода коне за езда с родина Тюркмения; съществува и до днес.
Барс — голям хищник от семейство котки. Пантера, леопард.
Барсали — прабългарско племе, населявало земите на днешен Северен Азербайджан.
Бастарни — племе от германски произход с примес от келтско — сарматски елементи, обитавало земите между Висла и Одер, а в III век пр.н.е. се придвижило към Долни Дунав.
Бири багаин — военен чин у прабългарите.
Бортници — от думата „борт“, хралупа, дупка в дърво. Първоначална форма на пчеларство с използване на естествени или нарочно издълбани хралупи в дърветата.
Бургунди — източногерманско племе, произхождащо от Южна Скандинавия и остров Борнхолм. През V век създават кралство със столица Лион, подчинено от франките в 534 година.
Вено — откуп, прид при брак; зестра.
Вира — откуп за убит.
Волиняни — източнославянски племена в басейна на горното течение на Западен Буг и десните притоци на река Припет.
Вятичи — група племена от източните славяни по горното течение на Ока и притоците й Жиздра и Угра.
Гепиди — група германски племена, родствени на готите. От Скандинавия през Балтика стигат до днешна Унгария. Разбити от съединените сили на лангобарди и авари.