И Аспарух безпомощно заудря с разтреперани пестници гладкия лед. После се втурна, измъкна ножа изпод дрехите си и го заби в леда. Вдигна се цяла плоча лед — като похлупак на саркофаг. И с писукане, пърхане и нестроен плясък яребиците се вдигнаха към небето — и внезапно настъпи тишина, защото те се спуснаха плавно надолу, без шум на крила. И в мекия сняг под леда остана да лежи бяла яребица. Аспарух вдигна вкочаненото тяло, притисна го до гърдите си и усети, че и тялото му е студено като яребицата.
Когато Аспарух се връщаше назад към табуна, притиснал яребицата към голите си гърди под ризата, пресрещна го конник: майка Акага го викаше в шатрата си.
3.
На деня на Голямата деветка, който е деветият ден на деветата луна — ще рече, в късна есен по болгарското летоброене, родовете от деветото коляно на оногурите се събираха в голям аул на брега на плиткото езеро. И където и да се пръснеха от пролетта и през лятото, по определените от съвета на старейшините реки и пасища, оногурите се събираха за зимни аули. А край езерото имаше обширни пасища с пелин и коило и напролет тревите бяха отровно зелени и толкова горчиви, че дори оногурските коне не искаха да ги пасат, но наесен тревите посивяваха и посребряваха, та дочакваха зимата, и до пролетта конете ги ровеха изпод снега и запазваха теглото си и лъскавината на косъма си. В този зимен аул се събираха пет хиляди шатри и шатрата на майка Акага беше в сърцето на аула.
И преди Аспарух да навлезе между шатрите, насреща му дойдоха трима конници от мъжкото братство на Черните ловци, които днес охраняваха аула. Аспарух се отстрани от пътя им, а те минаха край него — все едно, че не го виждат, и продължиха по отъпканата пътека, която обикаляше целия аул, вече насипана със сива пепел. На лицата на ездачите имаше черни кожени маски с тесни процепи за очите, които ловците слагаха, когато преследват дивеча, за да не ги удря отхвърленият сняг в лицето, или ги слагаха в слънчеви снежни дни, за да не ги слепи слънцето. И копитата на конете тракаха по леда в нестроен, чудноват тропот, защото само предните им нозе бяха подковани. А след тримата стражи притичваха три псета — и техните нокти потракваха, макар и тихо, по леда. И те се сториха на Аспарух — както гледаше от седлото — черни като гарвани. Но Аспарух знаеше, че отвътре на ушите им, по коремите и по стъпалата им расте жълта козина, сякаш най-напред кучетата са били жълти, а после върху тях е валял черен дъжд или някой е плиснал върху им черна багра. Черни бяха тибетските вълци, прабащи на тези псета, а прамайките им бяха сиво-жълтите вълци от степта. И псетата не обърнаха очи към Аспарух.
Не обръщаха глави към него и жените, които шетаха около шатрите на аула, не защото не го познаваха, а защото той имаше вече мъжко име и би трябвало да се брои за мъж, макар да нямаше дори мъх над устните. Но Аспарух скритом ги поглеждаше, както много пъти ги беше гледал изпод лакътя си, легнал край шатрата на Акага. Защото обичаше да гледа оногурските жени как работят, ходят или се привеждат, винаги с плавни и верни движения, сякаш ръцете им се плъзгаха, та милваха и най-обикновените неща, сякаш танцуваха някакъв бавен танц. А сребърните гривни и огърлици издайнически проблясваха по китките и около шиите им, откъдето започваха скритите за очите топли женски тела. И Аспарух си спомни, че неговата майка беше най-красива от всички и в нейните движения имаше винаги укротен порив — и може би тя рано си беше отишла, за да остане вечно млада и красива. Аспарух обичаше да гледа как жените гънат кръстовете си, понесли на плещите или на главите си делвите с вода, в която денем пренасяха златото на отразеното слънце и вечер среброто на луната, а звездите носеха в очите си. И днес жените в дългите тесни гащи, с кожените дрехи до коляно, препасани с везани колани, с високите шапки, обръбени с топли кожи, продължаваха своя вечен труд, който не се променяше, колчем ги срещнеше Аспарух, сякаш в живота им се повтаряше един безкраен ден. Някои чистеха кожи, опънати на пръти върху стените на шатрите. Най-хубаво се чисти и най омеква замръзналата кожа, но това е и най-тежкият труд, защото ръцете замръзват и стават твърди като костта на гребалка. Други разгъваха портокаловите кожи на онагри и тъмните кожи на турове, загърнати с мозъка и черния дроб на самото животно, за да погълнат кожите соковете на живота и да останат топли, та гладки на пипане като коприна. Трети кърмеха скритом децата си, навели за миг на почивка и обич главите си с дългите плитки, с лица, огрени от блясъка на заледения сняг. И всички жени се правеха, че не ги тревожи голият лед, но често обръщаха присвити очи към степта, където горяха белите огньове на преспите, та хвърляха искри до небето. И Аспарух чу — и не му се искаше да вярва на ушите си — как жена задавено хлипа в шатрата.