И в тази странна утрин горяха огньовете и вряха котлите в свещените шатри на двете мъжки братства — на Черните ловци и на Вълците, защото се виждаше тъмният дим над високите шатри, а входовете бълваха облаци бяла пара. Там, вътре, жреците хвърляха във водата нагорещени камъни. И се чуваха бавни песни, и в кълбата пара се мяркаха голи мъже, които се търкаха със сняг. И всички изглеждаха юноши, изплетени от ремъци, тъй като ездата държи всички сухи и жилави, та степта не получава за тор тежки и угоени мъжки тела. А воините се пречистваха за деня на пролетното равноденствие.
4.
Аспарух слезе от коня на площада пред шатрата на своята баба Акага и мълчалив страж веднага отведе коня му.
Така се казваше тя, майката на деветото коляно на оногурите — само Акага. И не се казваше чия дъщеря е, нито кой е баща й, нито коя е майка й. Защото би трябвало само да се повтаря — Акага, дъщеря на Акага, дъщеря на Акага и така назад до началото на вековете. Защото майка и водач на рода Акага от деветото коляно на оногурите винаги ставаше най-старата жена от рода Акага.
А легендата разказва, че родът Акага е пуснал корени в степта преди хиляда години. Имало тогава на южния бряг на морето, край реката Термодонт, град на жените, където жените били воини, а мъжете скитали отвъд стените като зверове. Но старите елини победили в битка жените, та ги пленили и натоварили на три големи кораба. А жените избили своите поробители и на корабите останали само жени. И като нямало ни една жена, която да може да води платна, южният вятър изхвърлил корабите на северния бряг на морето; и там ги чакали конници скити. И жените се примирили, та взели скити за мъже, а за да не се забрави коренът им, един скитски род винаги останал воден от жена. И тя била първата Акага — пък някои казват, че първата Акага била царица в града край реката Термодонт. После в тези степи дошли болгарите и смесили кръвта си с кръвта на скитите, но и те оставили свое коляно, водено от Акага. Никога не се знаеше коя ще бъде Акага, тъй като обикновено майките на рода живееха много дълго и понякога погребваха някои от дъщерите си. И когато умираха, най-старата от дъщерите им — а понякога това беше тяхна внучка — вземаше името Акага и се преселваше в шатрата с дванадесет кожени крила и с дванадесет пръта.
Пред тази шатра стоеше изправен сега Аспарух, пред площада, посипан със ситен пясък. А всяка сутрин Акага изравняваше пясъка и никой не смееше да го докосне, докато слънцето не легне на кръгозора преди залез. Тогава следите от стъпките на хората, които бяха идвали през деня при Акага — с молба, с болка или с дар — тогава сянката на легналото слънце изпълваше с черно вино тези следи, които се преплитаха върху пясъка. И Акага излизаше пред шатрата си и гадаеше по стъпките кой с какво сърце и с каква мисъл е дошъл при нея. А от лявата страна на входа на шатрата имаше петно сива пепел, което Акага мокреше във ветровити дни, за да не го развее вятърът. И на това петно всяка заран тя чертаеше някакъв свой знак, като да предричаше дали денят ще е щастлив, или нещастен.
А наричаха шатрата на Акага дванадесеткрила и тя като че ли наистина беше съшита от дванадесет гигантски крила, защото кожените стени между два пръта бяха широки в основата си и се стесняваха на върха, където се събираха, за да изпратят вечния дим на вечния огън, който гореше в шатрата. Но в тази искряща утрин над върха на шатрата не се люлееше перо дим.
И шатрата изглеждаше мъртва. Дори в най-тихите дни меките кожени стени на шатрата — от кожи, обработени по-нежно и от най-скъпото платно, тези кожи винаги дишаха и потръпваха дори само от топлия дъх на вечния огън. А сега шатрата беше скована от леденото огледало, та приличаше на пирамида, изсечена от един-единствен леден кристал. И ледът не се виждаше — само по шатрата се стичаше, струеше и искреше светлина, както по златна купа не се забелязват бистрите водни капки, а сякаш слизат петна светлина. И както по златната купа под прозрачните, та чак невидими капки оживяват чертите на зверовете, издълбани по златните стени, така и по скованите жълти стени на шатрата под стъклената дреха проблясваха очертанията на зверовете, изписани на всяко от дванадесетте крила — по един звяр за всяка година от дванадесетгодишния болгарски кръг на времето — за колкото години Юпитер обикаля веднъж около Слънцето. Върху кожената завеса на входа изображението на могъща бича глава като че ли се готвеше с едно мятане на сведените къси рога да разчупи стъклената ризница, която го разтопяваше с блясъка си.