И лицето на хан Кубрат сякаш беше издялано от старо потъмняло дърво, ала преди толкова много години, че слънцето, вятърът и дъждът заличиха следите от длетото на ваятеля. И сега лицето беше гладко, главата плешива и чертите застинали в неизменна маска. И дори най-близките му не леко прочитаха по това лице мислите и чувствата на хана, а дори най-старите не си спомняха ханът да е имал друго лице.
И върху лицето на Кубрат светеха само тъмните му очи. Той нямаше нито злато, нито самоцвети — нито по шията, нито по китките. Мечът лежеше върху коленете му. А този меч беше много стар и със стара история, Кубрат само смени кожената му ножница с ножница от желязо. И стана това така, защото някога един оръженосец подби гърба на ханския кон, та Кубрат удари оръженосеца с ножницата си. Ала мечът беше в ножницата и острието разсече ножницата, та преряза ръката на оръженосеца. Оттогава мечът и гневът на Кубрат лежаха в железни ножници и не се помнеше да е ударил в гнева си друг човек.
И никой не би познал по дрехите и по оръжието, че този човек беше хан на всички болгари. Само който знаеше, щеше да разбере, че той държи в ръцете си пълната власт и над душите, и над телата на болгарите, и затова върху дрехата му, на ръкавите над лактите, имаше две кожени превръзки с изрязани трилистни детелини. И знаците на лявата ръка говореха, че Кубрат е човек на мисълта, а знаците на дясната ръка говореха, че той е човек на делото.
И всички мъже от лявата страна на хана имаха превръзки с детелини на лявата ръка — те бяха хората на мисълта. А другите мъже, от дясната страна на хана, носеха детелина на десниците си — и това бяха хората на делото. И във време на мир почетна беше лявата страна на хана, защото само в мир се мисли разумно и човешки, а по време на война почетна ставаше дясната страна, защото войната е безумие. И така се водеше от незапомнени времена.
А в този ден от лявата страна на хан Кубрат стоеше изправен жрецът от храма на Големия конник. И до него стоеше колобър боилът. След колобъра идеха четиримата съветници, всеки за една от световните посоки. Съветникът за страната на изгрева, китаецът, носеше сива дреха, какъвто беше цветът на конете, които яздеха конниците от лявото крило на ханската войска. И съветникът за полудневната страна, персиецът, носеше червена дреха, какъвто беше цветът на конете от средата на войската. И съветникът от страната на залеза, лангобардът, носеше пъстра дреха, като цвета на конете от дясното крило на войската. А съветникът на полунощната страна, славянинът, носеше черна дреха, каквито са конете, оставени в засада и запас от хана. До съветниците стояха неколцина певци, летописци и писари в ръце със своите оръжия. И някои от тези оръжия се надуваха, други имаха струни, трети се удряха, а писарите, разбира се, държаха пергаменти, пера и мастило. И един носеше голям меден светилник, като че ли посред бял ден ханът щеше да го повика да му свети.
И още — от лявата страна стоеше изправен Аспарух. Да, от лявата страна, най-близо до сърцето на хана, стоеше най-младият му син.
А от дясната страна, с превръзки върху десниците, стояха изправени другите двама синове на Кубрат — канартикинът Баян — наследникът на ханския престол, и братът му Котраг. До тях стоеше кавханът със запалена факла в ръка. И до кавхана стояха деветимата тументаркани — болгари, всеки от които водеше тумен, ще рече — десет хиляди саби. А трима тументаркани бяха от оногурите, трима от кутригурите и трима от утигурите. И стояха до тях още трима тументаркани, които водеха съюзните конници, а бяха те един хун, един алан и един ефталит.
И в нозете на хана лежаха гепард и леопард.
Ако лицето на хан Кубрат беше издялано от старо твърдо дърво, то жрецът на Големия конник беше гладък и студен като изваяние от излъскан камък. И ако лицето на Кубрат изглеждаше изваяно веднъж завинаги и вече не се променяше, то каменното лице на жреца бе създавано от времето — бавно, с милиони докосвания, както босите стъпала на богомолците изтриват прага на храма. Но времето беше спряло да се бори с това лице, сякаш беше признало, че жрецът е достигнал до съвършенство.
А двамата братя Баян и Котраг като че ли бяха изковани от желязо — и двамата с черни коси, с тъмна корава плът на конници, с железни шлемове в прегънати леви ръце. И тук-таме побелялата коса на Баян проблясваше като желязо, изтъркано и светнало от употреба, а в косата на Котраг се нажежаваха рижави блясъци, като че го полазваше ръжда.