— Знаем те и тебе — продължи Телмакин, — мигар не беше ти оня, що погуби брат ми над бездиханното тяло на твоя стар другар върколака? Зная, това се случи отдавна, ала ние помним. Всичко помним.
Римиел онемя. Гората около него бе все така красива и спокойна, ала приятното чувство в душата му се смени със страх. Станало бе това, от което се бе опасявал. Миналото им ги бе настигнало — неговото и на Алтиарин.
— Съжалявам — успя само да каже той.
Алтиарин не можа да промълви дори и толкова. Това бе бащата на Инувиел! И той сам бе отишъл при него.
— Моля ви — каза Лерта, — изслушайте ни!
Лечителката също усети как в душата ѝ пролазва страх, макар гората около нея да изглеждаше все така дружелюбна.
— Трябва да чуете какво имаме да ви казваме, жрецо — обади се и дъщеря ѝ.
— Абат Калимент — добави Лерта — трябва да ви е пратил писмо…
— Не сме получавали нищо — отговори тихо Телмакин. — Ако абатът има да ни каже нещо, защо не е дошъл лично?
Настана мълчание. Римиел и Алтиарин не смееха да продумат. Елфите около тях не сваляха лъковете си, а макар да нямаше вид на агресивен, свещенослужителят изглеждаше най-опасен от всички.
И те знаеха, че са му сторили голямо, нечувано зло.
Римиел бе убил брат му, младия храбър рицар, решил да избави от злото му присъствие земите около Леса. А Алтиарин бе погубил дъщеря му. Черният елф си представи как някой му отнема Алтира и едва не се разплака от тази мисъл. А той го бе причинил, на това мъдро и в крайна сметка — добро същество.
Затова накрая Лерта разказа какво е станало, говорейки набързо, но все пак споменавайки камъка, Пилигримите, ужасната битка, която се бе разразила в манастира.
— Значи сте донесли още смърт по тия земи — прошепна Телмакин. — Не бяха ли достатъчни черните ви деяния в миналото?
— Нямахме избор! — обади се Алтира. — Нима не разбирате! В камъка се крие чудовище! Само при вас то може да бъде унищожено!
Телмакин я погледна. Момичето потръпна и наведе глава. Не можеше да издържи взора на тези странни, обвити в облаци и мъгли очи.
— Думате истината — каза накрая той, — ала ние не можем и не бива да забравяме онуй, що е сторено преди. Не за да утолим жаждата за мъст, която води само до безпределна пустота, а заради справедливостта. Последвайте ме. Благородниците на Белия крал ще решат съдбата ви.
Телмакин ги отведе по бялата пътека до град, какъвто не бяха виждали. Неговите спътници елфи не ги изпускаха от поглед, макар да бяха взели оръжията им. Лъковете им бяха свалени, но Алтиарин нямаше съмнение, че и при най-малкия опит за бягство ще успеят да ги погубят на място, както него, така и спътниците му.
Но той нямаше сили да бяга. Бе убил дъщерята на великия свещенослужител. Вината за това го изгаряше. Преживя наново дългия дуел с Инувиел, кулминацията на неговия опустошителен поход. Спомни си как накрая бе пронизал стройното ѝ тяло, как рапирата от звезден метал, която носеше тогава, бе намерила сърцето ѝ. Как неговият спътник в експедицията, извергът лорд Агамон, се бе изсмял като хиена над мърша при смъртта ѝ.
Лерта, както винаги, бе до него, опитваше се да го успокои, но той само гледаше Алтира и си мислеше какво би направил, ако някой му я отнеме. Знаеше, че няма да му даде шанс да бъде изслушан, както правеше Телмакин. Уважението му към светлия елф нарасна, а с това и чувството за вина.
Самата Алтира не се откъсваше от Римиел. Вампирът бе не по-малко угнетен от приятеля си. Той също си спомни ужасните дни от миналото, страховитата битка с огромния върколак, изгубил накрая всякакъв самоконтрол, последвалия дуел със смелия елфически рицар. Спомни си лика му, непреклонното му изражение и го съпостави с това на свещенослужителя пред себе си. Видя приликите — в широките рамене, в дългата руса коса, в сигурната крачка.
Но онзи млад елф бе жизнен и енергичен, докато свещенослужителят изглеждаше уравновесен, благ и спокоен.
Римиел не очакваше милост. Дори не смяташе, че я заслужава. Сърцето му обаче се стягаше. Дали нямаше да накажат и Алтира, само задето го познава? Това щеше да е най-голямото проклятие, което му се е случвало.
Вървяха часове наред, докато стигнат града, а времето мина някак неясно, като в сън. Слънцето обаче залязваше, когато пред тях се извиси поредната изумителна гледка в Древния Лес на Всемайката. Дърветата се разреждаха, но за сметка на това ставаха огромни, високи и с извити дънери, а короните им стигаха облаците. Алтиарин разбра откъде жреците в родния му град са се вдъхновили за изграждането на тъмните кули, разцепващи небесата, и колко жалко е творението им пред това на светлите… не, на истинските елфи. Почувства се жалък и нищожен. Дърветата бяха нашарени от хралупи, оформени като прозорци, а около стволовете им се виеха стълби. Между тях крачеха елфи, красиви и съсредоточени в своите неразгадаеми за останалите раси дела. Погледите на някои от тях се спряха на Алтиарин и очите им се разшириха от изумление и отвращение, а черният елф почувства, че ще потъне в земята от срам. После те започнаха да шептят и скоро всички загледаха него и спътниците му, а на лицата им бе изписано съжаление и огорчение, сякаш някакво много окаяно и злобно създание бе влязло в Леса им.