На дървени тронове седяха елфи в изящни роби от странен материал, напомнящ вплетени едно в друго бели листа. Бяха осем мъже и жени на различна възраст. Макар елфите да не старееха като хората, израженията им се променяха с вековете и Алтиарин видя колцина, които бяха на повече от хиляда години, докато най-младият — красивият рицар на име Камарай, който бе седнал на един от троновете си, в броня — вероятно нямаше и сто.
Телмакин се обърна към аристократите и даде знак на четиримата да застанат пред троновете им, наредени в полукръг. Неговите войници заеха позиции по ъглите, все така с приготвени лъкове или извадени мечове.
Телмакин заговори дълго и тържествено, като Алтиарин превеждаше думите му на приятелите си. Свещенослужителят поздравяваше всеки от благородниците по титла, изброявайки подвизите на семейството му, затова само в официалната част бе изгубен половин час. Подир това Телмакин представи гостите си, като подробно се спря на Алтиарин и Римиел. Жрецът знаеше безкрайно много за миналото им. Черният елф усети хлад в стомаха си, докато Телмакин припомняше на аристократите мрачните му завоевания в името на Иррхас-Аббат, а Римиел прехапа устни до кръв, когато свещенослужителят разказа за страховитите му дела от времената, в които бе млад вампир.
Чак накрая Телмакин спомена мисията, за която бяха дошли, за зеления камък и за случилото се в тъмното абатство.
Един от благородниците, елф с безизразна физиономия и снежнобяла коса, махна с ръка към Римиел. Телмакин се обърна към него.
— Почитаемият елфически лорд Рисафай желае да види яйцето на Кракена.
Римиел бръкна в джоба си и извади напуканият тъмнозелен камък. Чувстваше го лепкав и мазен на допир, макар, както винаги, да бе напълно сух.
Лорд Рисафай кимна и се обърна към останалите благородници, които замърмориха. Камарай извиси гневно глас, но белокосият елф му се скара и младежът замълча.
Телмакин гледаше ставащото, без да показва никакво вълнение, а очите му оставаха забулени в мъгла.
Накрая лорд Рисафай погледна към четиримата и заговори на човешки език, макар и със силен акцент.
— Ще говоря на вашия език, тъй като разговорът засяга всички ви. Бихме искали да чуем вашата гледна точка за станалото. Разкажете ни всичко за вас, откъде сте, как сте станали такива, каквито сте, как сте се сдобили с Детето на Всемирния Кракен, защо сте дошли при нас. Телмакин ще превежда на събратята ми, а аз ви разбирам отлично.
И тогава напред излезе Лерта. Лечителката изпревари съпруга си, изпревари дъщеря си, бе по-бърза и от Римиел. И започна да разказва за всичко. За себе си и своето минало на лечителка, преследвана от Инквизицията, за майка си Илтера, убита от Църквата като вещица, за баща си Крау. За Алтиарин, когото бе намерила на един заледен хребет, смъртоносно ранен след битка с отвратителния снежен човек Йети. За това как го бе опознала, как се бе влюбила в него, за живота му, за всичко, което той и бе споделил. За Лертиена и мрачните му походи, за предателството на жреците, за изгнанието му, за битките с Лихваря и Рицаря на смъртта, за Алтира, дъщерята, която бяха отгледали.
Когато свърши, Алтиарин усети устата си пресъхнала. Жена му го обичаше толкова много, а той не заслужаваше това.
После Лерта разказа за Римиел, вампира, дошъл в техния дом като убиец. Разказа как го бе спасила от злата магия на Лихваря, а после сподели историите за живота му, които бе прочела в ума му, докато го бе измъквала от мъртвата хватка на Последния силф. Вампирът нямаше представа, че лечителката знае толкова много за него и за ужасната жажда, която някога го бе измъчвала, за неутолимия глад, който го бе накарал да извърши ужасни неща, за историята с Жийна и Леонций. Алтира го прегърна, когато една кървава вадичка потече по бузата от дясното му око.
— Каквото и да си правил, каквото и да е било, аз те обичам — каза му тя и Римиел се успокои, а после момичето каза същото и на баща си. Алтиарин стисна ръката и благодарно, без да продума нищо.
Накрая Лерта разказа за намирането на камъка, за трагичната история на монасите от Манастира на Озарението и Пилигримите на Черното Начало и ужасната истина за това какъв е товарът им.
Елфите реагираха различно на историята им. Някои останаха свъсени и недружелюбни, други се трогнаха и дори разплакаха, а израженията на Телмакин и Рисафай останаха неразгадаеми.
Внезапно Камарай стана, с лице, изопнато от емоция.
— Никога не ще забравя смъртта на моята Инувиел — каза той на елфически, — ала зная, че тя имаше милостиво и справедливо сърце. Тия хора са страдали достатъчно. Заслужават милост.