Щеше да му се наложи да направи засада.
Последният пилигрим се усмихна. Този път обаче той щеше да бъде с крачка пред противниците си. Пък и… кой знае. Може би Телмакин щеше да му помогне, макар и не по своя воля.
В крайна сметка, неговият бог Рамакар бе свършил работата на Кракена, отравяйки собствения си свят.
Глава XXI
Римиел се събуди преди Алтира, отваряйки учи при първите лъчи на изгрева, проникнали в стаята му. Усмихна се на това. Някога, не толкова отдавна, появата на зората означаваше, че той трябва да се скрие от света, да потъне в мъртвешки сън, докато нощта не падне, когато отново ставаше, за да утоли нечовешката си жажда. Ала това бе в миналото, благодарение на момичето до него, момичето, което бе направил жена.
Целуна я нежно и тя се размърда в прегръдката му. Той въздъхна. Искаше да прекара още векове с нея и знаеше, че при други обстоятелства, в един друг свят, това щеше да е възможно. Алтира носеше кръвта на майка си, а в нея бе магията, оставила Лерта почти непроменена, въпреки неумолимо изминаващите години. Както вълшебницата бе останала младолика като своя съпруг, дълголетния елф Алтиарин, така и Алтира можеше да остане жизнена и свежа до него, вечно младия вампир.
Но съдбата им бе писала друго. Жреците на Рамакар ги бяха осъдили на смърт, още от онзи съдбовен ден, в който Амрак’арр бе изпратил Лихваря по петите на Алтиарин.
Но Римиел вече не се страхуваше от това. Той бе живял много дълго и бе прекарал по-голямата част от това време в бягство — от рицарите на Томан, от Лихваря, от пилигримите. Сега враговете му най-сетне го бяха настигнали, но това нямаше значение. Той бе успял да се изсмее в лицето им, да намери приятели, накрая — да намери и любовта си. И дори със смъртта си щеше да спаси света, унищожавайки проклетото яйце на Кракена.
Но му бе жал за Алтира — тя бе млада, не бе видяла нищо от света, а го заслужаваше. Носеше доброто сърце на майка си и имаше смелостта на баща си.
Той отново я целуна. Спомни си думите на Лерта. Не трябваше да губи надежда. Спомни си ситуацията в Манастира на Озарението, когато Корфин го бе хванал в мъртвата хватка на яйцето и се бе опитал да прелее жизнената му сила в пробуждащото се вътре изчадие. Но не бе успял, абатът ги бе спасил със силата на любовта, на изкуплението и на спасението. Може би и сега щеше да стане чудо. Може би поне Тира щеше да се спаси.
Вампирът погледна през прозореца. Виждаха се стволовете на околните дървета, клоните им, поръсени с разцъфнали цветове и листа, по които блещукаха капки роса като късчета диаманти.
Това бе ден на живот, не на смърт, каза си Римиел. Нещо хубаво щеше да стане.
Обзет от това неясно чувство, той целуна Алтира за трети път, а момичето се събуди и му се усмихна. Римиел също ѝ се усмихна.
— Добро утро — каза той.
— Дано да е добро — отговори тя.
— Хайде да ставаме. Искам да свършим нещо — рече вампирът.
Двамата се надигнаха и се облякоха, а след това излязоха от стаята си. Алтиарин и Лерта вече бяха станали и закусваха от подноси с плодове, които явно им бяха донесли по-рано. Едно не можеше да се отрече на елфите — отнасяха се безупречно с всеки, озовал се в Леса, дори да го бяха осъдили като враг.
— Последна закуска — усмихна се криво Алтиарин.
— Кой знае, приятелю? — попита Римиел. — Кой знае.
И Лерта му се усмихна, разбрала всичко от неговия поглед и този на Алтира, която цялата сияеше.
Алтиарин се задави с ягодата, която хапваше.
— Стана ли белята? — попита той.
— Може да се каже — отговори Римиел, — но не го възприемам така.
Внезапно той коленичи пред черния елф и каза:
— Алтиарин, приятелю, искам да те помоля да дадеш дъщеря си за моя съпруга.
Лерта се подсмихна.
— Е, точно днес ли намери? — не се сдържа Алтиарин.
— Няма кога, Алти. Утре може и да ни няма — отговори вампирът.
— И ти си прав — поклати глава черният елф. — Ами в такъв случай…
А после се усмихна. И се изправи.
— Имате благословията ми на приятел, родител и лорд на елфите. Няма да уточнявам на кои.
— Ти си лорд на светлината по дух, Алтиарин, а другото няма значение — добави Лерта и също се изправи. — Имате и моята благословия на майка.
Римиел се изправи и се обърна към Алтира.
— Много мило — каза момичето, — но щеше да е хубаво и мен да беше попитал.
— Ами аз… ъъъ… — обърка се вампирът, но след това се съвзе и отново коленичи.
— Алтира, дъще на лорд Алтиарин и магьосницата Лерта, взимаш ли ме за свой съпруг?
Алтира хвана Римиел за ръце и го изправи на крака.
— Да — отговори тя, а в очите ѝ блеснаха сълзи, — сега и завинаги. На този, на онзи и на всички светове.