И двамата се целунаха, първо нежно, а после все по-страстно.
— Богове — промърмори Алтиарин и отклони поглед настрана. Лерта го плесна леко по рамото.
— Колко трогателно — каза Телмакин, който влезе в дървото им без никакво предупреждение, — последна целувка преди пътя към смъртта.
— Не забравяй легендите, Телмакин! — отговори Лерта. — Всемайката може и да ни пощади.
Свещенослужителят се намръщи.
— Вие май наистина вярвате в това. Нека ви кажа нещо. Става дума за много стар мит — за някакъв елф, който бил обвинен в убийството на брата си. За да докаже невинността си, се метнал във Водопада на Зората и Всемайката го спасила, люлеейки го като малко дете. Това е. Оттогава има предание, че който е с чисто сърце, ще оцелее в опустошителните води. Но аз съм изпробвал това, лечителко. Хвърлял съм елфи, които бяха, хмм, как да се изразя… добри хора, бихте казали вие. Верни на Всемайката, на своя народ. За жалост, никой нито ги спаси, нито ги залюля. Така че не хранете сърцата си с празни надежди. Да тръгваме!
И Телмакин се обърна към изхода.
— Вчера ми остави храна за размисъл — каза Алтиарин, — за това какъв съм аз, какъв си ти, кой бил правил по-добри сделки и така нататък.
Телмакин се обърна към него.
— И?
Алтиарин прегърна Лерта през рамо.
— Жал ми е за теб, жрецо — каза той.
Лицето на Телмакин се изкриви в грозна гримаса.
— Запази съжалението си за собственото си чедо, Алтиарин.
Римиел, който бе прегърнал дъщерята на черния елф, отвори уста да каже нещо, но Алтира го прекъсна с целувка.
— Остави го — каза тя простичко.
Телмакин се олюля.
— Достатъчно се помайвахте! — излая той. — Да тръгваме!
Четиримата го последваха. Пред дървото свещенослужителят бе очакван от своите пазители, елфите с лъкове и мечове. Лицата им бяха красиви, но студени и те сляпо вярваха на своя водач, в неведение за това, че той ги мами.
Римиел и приятелите му ги изгледаха със съчувствие и те отклониха поглед, без да знаят защо.
— Към златния път! — излая Телмакин и групата тръгна по пътека, още по-чудна от тази, по която на предния ден бяха дошли. Тя бе от златни късчета и се виеше между дърветата, превеждайки вървящите по нея през все по-големи красоти. Дърветата ставаха все по-странни и по-красиви, листата им грееха в цветовете на дъгата, а от някои от тях капеше златиста роса. Навсякъде имаше рекички — ромолящи, криволичещи, все повече и повече, събиращи се в един поток. Когато златната пътека ги стигнеше, тя преминаваше в златен мост, преди отново да стане пътека.
Постепенно дърветата оредяха, а до тях остана само един огромен поток, който течеше със страшна сила нанякъде, откъдето се чуваше оглушителен грохот.
— Интересно — обади се един от елфите пазители, — течащата вода не спира немъртвия.
— Ще видим това на Водопада — отвърна Телмакин и елфът млъкна.
Най-накрая стигнаха самия Водопад. Бяха от горната му страна, тъй че не виждаха безспорно запомнящата се гледка на тоновете вода, изливаща се от видимо голяма височина надолу. Навсякъде имаше водни пръски.
Римиел притисна Алтира силно до себе си и сърцето му се сви. Телмакин бе прав. Този водопад бе просто една първична стихия. Нищо не можеше да оцелее, хвърлено от такава височина, под толкова вода.
Но в този момент Лерта го докосна по рамото и му се усмихна и той се успокои. Всичко ще е наред, казваше погледът ѝ.
— Какво искаш да направим? — попита Алтиарин свещенослужителя.
— Да се повозите малко — усмихна се Телмакин и бръкна изпод бръшляновия си плащ. В ръката му се появи красива малка лодчица под формата на фламинго. Той прошепна нещо и я потупа с жезъла си, след което я постави на земята. Лодката започна бързо да нараства, докато се превърна в голяма ладия.
— Ще се качите вътре — обясни свещенослужителят — и ще ви избутаме във водата. Ако оцелеете след падането по Водопада, значи сте праведни.
Телмакин се усмихна жестоко и Алтиарин се досети, че ладията е омагьосана. Жрецът не оставяше нищо на шанса.
— За последен път те умолявам — каза черният елф, — нека само аз бъда пуснат. Аз съм този, когото търсиш, нали?
— Не — озъби се Телмакин, — приятелите ти ще споделят съдбата ти! Хайде, качвайте се!
— Велики свещенослужителю! — обади се тогава един от елфите пазители. — Какво му има на това дърво?
Всички отклониха поглед към него. Заговорилият елф бе стрелец, приближил едно изгнило дърво. По кората му лазеха дървояди и стоножки.
— Откъде да знам — отговори Телмакин, — сега имаме друга работа!
— Но ако гората е болна… — опита се да отвърне елфът, когато Римиел, който гледаше напрегнат дървото, внезапно изкрещя: