— Махни се оттам!
Късно. Изгнилото дърво се пръсна и от него изскочи главният пилигрим, черна сянка, която стоеше като мръсно петно на цялата обстановка. Гнилите му ръце се стрелнаха напред и мръсните му нокти прерязаха гърлото на елфа стрелец, който рухна на колене, давейки се в собствената си кръв.
— Какво… — Телмакин надигна жезъла си, ала Корфин бе по-бърз. От пръстите му изхвърчаха струи зелени пламъци, които подхванаха елфическия жрец, завъртяха го във въздуха и го проснаха на тревата. Предателят не мръдна повече, а архиличът насочи вниманието си към останалите, смеейки се оглушително. Струите зелен огън докоснаха красивите елфи пазачи, а дрехите им от листа повехнаха, докато самите те паднаха на земята като изгнили трупове, които продължиха да се разпадат, докато от тях накрая не остана само купчина слуз.
После немъртвият се насочи към четиримата си врагове, а очите му горяха с опустошителна омраза.
— Хвърли камъка във водата! — извика Алтиарин на Римиел и скочи към лича, разперил нокти. Корфин зина и от паста му изскочи невъзможно дълъг лилав език, който се уви около гърлото на черния елф. Алтиарин го стисна и се опита да охлаби хватката му, но не можа. Падна на колене и започна да се дави, а лицето му потъмня.
— Не! — извикаха в един глас Лерта и Алтира, но Римиел вече скачаше напред, стиснал яйцето на Кракена. Той помнеше колко се боят пилигримите от силата му, как самият той се бе освободил от хватката на един от тях, лича с пипалата, удряйки ги с тъмнозеления камък. Сега той удари с все сила езика на Корфин и архиличът наистина нададе вой и освободи Алтиарин, който падна на земята, широко отворил уста за глътка въздух. Ала с това движение пилигримът дръпна яйцето от ръката на вампира и то, попаднало на езика му, се хлъзна към широко разтворената му уста.
Без да се усети, Корфин го глътна.
Всички замръзнаха.
Архиличът се ухили, но след това се сви от спазъм и се хвана за стомаха. Очите му се ококориха и той най-сетне разбра защо Господарят му го е пазел жив толкова време. Каква е била важната задача, за която е разчитал на него.
Да бъде гостоприемник на паразита, който ще погълне света.
Корфин отвори уста за отчаян писък, но тялото му се пръсна и от него изскочи ларвата на Кракена, ужасното същество, най-сетне сполучило да се излюпи. Това бе неописуемо, изменчиво създание, отрицание на самия свят, който не можеше да понесе присъствието му. Черно и в същото време пъстро, високо и в същото време ниско, пълзящо, летящо, крачещо и плуващо във въздуха. Реалността трептеше около него като кипнала вода, сякаш не можеше да удържи присъствието му. Съществото мина през ладията на Телмакин, която се разпадна от докосването му, изгаряйки като стар пергаментов лист. После надигна някаква част от себе си — може би глава — и от нея излезе ЗВУК — неописуем стон от място, където правилата на живота не бяха като в Тарр, ако изобщо имаше такива. Масата на променливото му тяло потръпна и прие цветове, които не бяха познати нито на Римиел, нито на спътниците му.
Създанието погледна към гората и всички дървета, озовали се пред погледа му, започнаха да вехнат, след което наклони частица от себе си към Лерта и лечителката изпищя, докосната за миг от скверното му съзнание. Алтиарин я прегърна полуизправен, без реално да може да я защити, а Алтира стоеше като вцепенена, неможеща да повярва, че такова ужасно изчадие може да съществува.
Римиел усети да го изпълва странно спокойствие и разбра, че сблъсъкът с това същество е съдбата му, че всичко, което е преживял, всичко, което е сторил — добро и зло — е водело до този миг, до този сблъсък, до тази абсолютна конфронтация между реда и Хаоса.
Вампирът скочи към съществото — със силата, ловкостта и решителността на човек, който отдавна е умрял — и блъсна създанието с цялата си нечовешка сила, избутвайки го към реката, а оттам и към свещения Водопад на Зората. Тялото му мигновено пламна в огън, който гореше в неестествени шарки, а болката прониза цялото му същество, разума, душата.
Но той не се отказа, а продължи да бута съществото към смъртта му, към древния Водопад, без да спира, без да се колебае, без да се отказва. Макар огънят на ларвата да го унищожаваше. Изчадието отново нададе ЗВУК, този път на страх и паника, а после опита да се противопостави. Ала въпреки цялата си ужасна сила то все пак бе новоизлюпено, още съвсем слабо, оставено самичко след смъртта на Пилигримите, които трябваше да го пазят и отглеждат, докато добие сила да покоси целия свят.
Римиел избута ларвата в реката, догаряйки от адските пламъци, с които създанието го бе запалило, а оттам реката ги пое, силна и безмилостна, и ги събори към Водопада.