Инквизиторът обаче остана неподвижен с изтеглен меч в ръка.
Червенокосото момче въртеше глава, гледайки ту инквизитора, ту мен. Очите му бяха разширени от страх.
Фриц обаче бе използвал объркването му и моята битка с рицаря брадвар, за да се промъкне до Лерта и да вдигне меча си към гърлото ѝ.
— Дошъл си за нея, нали, демоне? — извика той и нацупеното му лице се изкриви в злобна гримаса. — Е, още една крачка и тя е мъртва.
Очите на Лерта бяха разширени от ужас.
— Фриц, това е вече прекалено! — извика Арно.
— Мълчи! — изрева Фриц.
Задуха леден вятър, който развя русите му коси.
Инквизиторът стоеше все така неподвижен.
— Хвърляй оръжията, елфе! — настоя Фриц.
Не помръднах.
— ГЛУХ ЛИ СИ? — кресна русокосият. — Хвърли оръжията!
— Както желаеш — отвърнах.
И метнах кинжала си.
Улучих го точно между очите. Той успя само да изпъшка и падна назад, лишен от живот.
Арно се свлече на колене и заплака.
По бузите на Лерта се търкулнаха сълзи. С болка осъзнах, че вероятно с тези си убийства завинаги съм разбил нейния образ за красив, раним, сладък и добър елф, който е неин любим.
Най-сетне ѝ се бях показал в моята същност.
На Лорд на Мрака.
Но нямах време да мисля за това. Инквизиторът пристъпи, надигнал меча си, който, естествено, също бе черен.
Усмихнах му се.
И нападнах, мушвайки напред с рапирата си — оръжието, което бе толкова здраво, че бе пробило гъстата козина и дебелата кожа на Йети.
Тя отскочи от бронята на инквизитора като клечка за зъби. Без да продума нищо, той пристъпи напред и едва не ме съсече надве с огромното си черно оръжие, което се стовари като косата на Рамакар. Със закъснение установих, че неговите оръжия не са от обикновен метал и че той се движи с лекота, която не бе възможна при такъв меч и такава броня.
Разбрах, че съм попаднал в истинска битка, а не в кланица, в която аз съм касапинът.
Черния рицар нападаше безмълвно, без да изстене, изръмжи или изохка, подобно на машина, на демоничен конструкт.
Според нашите легенди така нападаха Сталкерите на Мрака.
Беше иронично, че този човек, който на думи служеше на Томан — онзи, който озарява душите — се бе превърнал в нещо, напомнящо най-големите му врагове.
Ала нямах време да оценя иронията. Атаките на черния рицар продължаваха и макар да бях по-бърз и ловък от него, той компенсираше със сила, а рапирата ми по никакъв начин не можеше да пробие проклетите черни доспехи.
Внезапно той пусна меча с едната си ръка и хвана острието на рапирата ми. Сетне замахна с огромното си черно оръжие.
Направих салто назад, за да не бъда съсечен.
И рапирата ми остана в ръцете му.
Той я заби в земята, натисна я с черната си стоманена обувка и я счупи като суха съчка.
Моята рапира.
Която бе пробила кожата на Йети.
Постарах се да не изпиша на лицето си изненадата и ужаса, които изпитах. В друго време, в друг живот, щях да оценя предизвикателството от такъв противник и щях да се хвърля към него, с нетърпение очаквайки тъмните награди на великия Рамакар. Но сега мислех само за Лерта и това как този черен човек щеше да ми я отнеме.
Затова се озъбих предизвикателно и разперих пръстите на ръцете си. За разлика от хората и нашите светли събратя, ние, черните елфи, имаме черни нокти, напомнящи тези на риса, които увенчават иначе красивите ни, тънки пръсти.
Ако черният рицар се впечатли, не го показа.
Стоеше пред мен като зловещ тотем.
От лицето му виждах само горящите, зли очи.
Внезапно той нападна, опитвайки се да ме подсече с черния си меч. Усетих шанса си и скочих във въздуха, след което ударих с два крака профучаващото под мен острие и го изтръгнах от ръцете му.
Изревах триумфално и се метнах към него, драскайки към гърлото му.
Мръсникът носеше нещо като ризничен шал под шлема си. Ноктите на кутрето и средния пръст на дясната ми ръка се счупиха. Щях да извикам от рязката болка, но звукът заседна в гърлото ми, когато черните метални ръкавици на инквизитора се вкопчиха в шията ми.
Той ме събори на земята и започна да ме души, стискайки с всичка сила. Отчаяно задрасках по шлема му.
Онзи не реагира.
Не се изсмя.
Не се отдръпна.
Само продължаваше да души и да ме пронизва с фанатичните си, сатанински очи.
Очи като на Кракена, Великия мъчител, най-великото зло, пред което тръпнем дори и ние.
Немигащи, жестоки и всепоглъщащи.
Започнах да се давя и по устните ми изби пяна.
А очите горяха ли, горяха…
Очите?
С последни сили надигнах ръце и забих ноктестите показалци на двете си ръце право в този откачен, ужасен поглед. Забих и натиснах…
Натискът върху гърлото ми се охлаби. Черния инквизитор падна спокойно назад — така, както се беше и борил, без напрежение. Здраво закрепеният му шлем се изхлузи, вероятно охлабен от атаките ми.