— Римиел — успя само да отрони Алтира, не успявайки да възприеме какво се случва.
След което се втурна и скочи във вдигащия пръски до небесата водопад.
А Алтиарин, замаян от езика на архилича, се изправи до Лерта, изкривил лице от скръб и ужас.
— Детето ми… — прошепна той.
И този път дори Лерта, потресена и смазана от станалото, не можеше да го утеши.
— Тя е последната ти грижа — дочу се омразен глас и черният елф усети жесток удар да го поваля на земята. Чу как Лерта вика, а после лечителката падна до него с окървавена уста.
Алтиарин вдигна поглед и видя как Телмакин се извисява над него, вдигнал кристалния си жезъл. Пурпурен лъч бликна от оръжието и облиза тялото му, а черният елф целия потръпна, разтърсен от удара.
— И така, ти изгуби всичко, Алтиарин — просъска свещенослужителят, — съдбата ти ще послужи за урок на всички, опълчили се срещу мощта на Иррхас-Аббат.
Пурпурният лъч отново покоси черният елф. Алтиарин простена, а викът на Лерта отекна в ушите му.
— Детето ми загина, за да може целият свят, включително и твоят ужасен град, да живеят, нещастнико!
Но в следващия момент пурпурният лъч удари и нея. Алтиарин почувства писъка ѝ като нож в сърцето си.
— Дъщеря ти загина, защото беше глупава и слаба, робиня на несъществено чувство като любовта. Тя последва жалкия вампир, който наистина свърши важна работа, ликвидирайки ларвата на Всемирния Враг. Сега вече нищо няма да застане на пътя ни. Най-малко пък вие. Бъдете проклети и умрете!
И пурпурният лъч отново удари Лерта и Алтиарин, този път, без да спира, без да отслабва, неугасим и изгарящ като омразата на самия Телмакин…
Водата понесе Алтира, но момичето не ѝ обръщаше внимание. Нейният Римиел изгаряше там, до адското същество, което се бе излюпило от пилигрима, и тя нямаше да го остави сам, дори и в смъртта му. Най-малко в смъртта му. Докато падаше, изпита странно усещане, че вълните на водопада я носят като майчина милувка, а не я мачкат, така, както бе очаквал жрецът. Когато тя потъна под водата, се приземи като в пух, а когато отвори уста, се почувства все едно диша в най-слънчева и хубава утрин в родната си Ледена планина, а не все едно се дави.
Алтира се огледа под водата. Навсякъде плуваха късове от скверната, кощунствена същност на ларвата, смачкани и разхвърляни от всепомитащата сила на Водопада, разтварящи се в бистрите води под него. А сред тях… сред тях бе и Римиел. Или по-скоро това, което бе останало от него. Тялото на вампира бе почти изпепелено и съвсем безжизнено. Очите на Алтира се изпълниха със сълзи и тя заплува към него, след което го хвана в обятията си. Това, което прегръщаше, бяха само тленните останки на нейния любим, обгорени от допира на адското създание, излюпило се от яйцето на Кракена. Момичето усети как водата ги изнася на брега, леко и нежно като майка котка, побутваща малките си, така че да проходят. Алтира се озова извън водата, легнала на мократа трева, но все още държаща това, което бе останало от Римиел. Сълзите ѝ закапаха по обгореното лице.
Не можеше да свърши така. Та нали баща ѝ ги бе благословил. Та нали бяха станали мъж и жена? Нали Римиел ѝ бе казал, че има хубаво предчувствие, че трябва да има вяра?
Ридаейки, момичето приближи ръка до зъбите на любимия си, останали по чудодеен начин здрави, и я поряза с тях. Но кръвта ѝ потече по почернялата от огъня брадичка, а Римиел остана безжизнен.
— Събуди се! — извика Алтира и хвана изпепеления вампир за рамене. — Събуди се!
И тя наведе глава и целуна изгорените ме устни, използвайки цялата си магия, всичката си лечебна сила, която имаше. Внезапно мъртвият отвори очи, а ръцете му стиснаха момичето за рамото. Меко сияние обви двамата. Изгорялата плът на вампира грейна и заздравя, а следите от изгорено изчезнаха от тялото му, което се показа напълно здраво и дори по-силно и красиво от преди.
Двамата останаха слети в целувка, а Римиел се възстанови напълно, ставайки нещо повече от това, което е бил. Кестенявата му коса падна по раменете и по тялото му се образуваха странните дрехи от листа, които носеха елфите.
Момичето дръпна лицето си от вампира и през хлипове попита:
— Как… какво стана…
— Ти ме спаси — отговори Римиел. — Любовта ти ме спаси. Това е, което стана.
И двамата отново се целунаха, а после погледнаха към Водопада, падащ от десетки метри, искрящ във всички цветове на дъгата от светлината, която се пречупваше през пръските му.
От ларвата на Кракена не бе останала и следа.
— Всичко свърши, нали? — попита Алтира.
— Не — поклати глава Римиел, — остана още малко.
След това прегърна момичето през кръста. И полетя нагоре.