Мъртвецът полегна на ледената земя и ме загледа със зеещите рани, които сега бяха очите му. Като някаква извратена икона на злото, ридаеща с кървави сълзи.
Застанах на колене и за пръв път повърнах, след като съм убивал. Обърсах трескаво кървавите си ръце и нокти в снега и станах на крака.
Нямах право, нито време да бъда слаб.
Подобно на Фриц, Арно бе застанал до Лерта, която се гърчеше във въжетата си.
Но за разлика от Фриц беше с шлем и вдигнат за бой меч.
А аз нямах кинжал, нито рапира или сили, с които да ги използвам.
При все това се озъбих дръзко и отново почерних очи.
— Убих предводителите ти, момче. Дръпни се от нея — наредих с дрезгав глас.
— Няма! — изкрещя Арно. — Стой настрана от нея, демоне!
— В такъв случай — приближих го аз, — ще те сполети шестдесет и шестото от Странните Удоволствия, описани ми от жреца Камрасин в Кулата на Безбрежното Страдание. Ще…
В този момент Лерта изплю кърпата от устата си.
— Стига. Стига убийства. Той е приятел.
И двамата замръзнахме.
— Алтиарин, той е единственият, който ме защитаваше в тази група. Ако не беше той, Фриц и Жан-Клод отдавна да са ме насилили. Опълчи се дори на великия инквизитор.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Арно… — рече тя, — това е Алтиарин. Той е моят мъж.
Начинът, по който го каза, стопли сърцето ми.
Все още бях повече от Лорд на Мрака за нея.
— Ти си женена за черен елф? — попита шокиран младият рицар.
— Женена съм за Алтиарин, най-храбрия и достоен воин, когото познавам — каза тя.
Сърцето ми щеше да се пръсне.
Арно свали меча си.
— Значи мога да ви оставя.
Той ме погледна и потрепери.
— Предполагам, си имал право да се ядосаш — рече накрая. — Фриц и Инквизиторът, а и останалите, бяха лоши хора. Не са истински хора на Томан. Предполагам, че са хора на…
Той не довърши, а ме погледна боязливо.
Но аз довърших.
— На Рамакар — кимнах аз, спомнил си сталкероподобния инквизитор. — Явно вашият бог не ви е освободил напълно от властта му.
— Вероятно не може, ако не го поискаме — каза Лерта тъжно, след което добави: — А сега няма ли най-после някой от вас да ме измъкне оттук?
Завтекох се към нея, ругаейки се за глупостта си. След миг тя потъна в прегръдките ми.
— Да се връщаме към Планината — каза тя. — Не искам да виждам повече смърт. Ненужна, безсмислена смърт. Мама, Крау… Дори Фриц и тези хора. Дори инквизитора. Толкова ненужна смърт.
И отпусна глава на гърдите ми.
Не знаех какво да кажа.
— Ами, аз тогава ще ви оставя — рече Арно. — На по-малко от ден път има село. Ще стигна дотам. После…
— Ще се върнеш в своя храм? — попитах аз, повдигайки вежди. — Не знаеш ли, че жреците не прощават никому? Казвам го от личен опит.
— Все някой трябва да опита да промени нещо — поклати глава Арно. — Ще кажа… че не е имало никаква магьосница. Търсели сме прекалено упорито, като обсебени. Попаднали сме на Йети и… само аз съм оцелял, подхлъзвайки се в една падина.
Трябваше да призная, че историята звучеше… учудващо правдоподобно. А и не исках този момчурляк да се навърта около моята Лерти.
Да, знам, ставах ревнив.
— Върви тогава — казах му аз. — Може би за твоята раса не е късно.
— Може би — отвърна ми Лерта, — като гледам теб, и за твоята не е късно.
Устните ни се докоснаха, а Арно нарочно се обърна, пристъпвайки към пламъците, за да се сгрее в студената зимна нощ.
Лихваря
Римиел изсъска, скрит в сенките на гората. Дългите му бели зъби проблеснаха издайнически и Леонций го видя. Паладинът се приближи, вдигнал дългия си двуостър блестящ меч.
Римиел изпита гореща завист, когато го видя. Някога и той бе искал да е такъв бляскав рицар, шампион на Томан Изкупителя, непобедим воин, който да бъде прославян и обичан надлъж из цял Тарр.
Но съдбата невинаги ни поднася това, което желаем. Когато празнуваше своята двадесетгодишнина, Римиел бе излязъл да погледа звездите, качвайки се на върха на високата кула в своя замък, имението Льоблан, едно от най-почитаните в човешките предели. Бе се загледал в съзвездието на Крилатия Еднорог, символа на неканени тайни, когато усети ухапване по врата си. Когато се извърна настрани, видя само как един прилеп се отдалечава. Зверчето нададе странен писък, от който Римиел потръпна, след което изчезна в нощната тъма.
И бе променило Римиел завинаги.
Следващите дни той падна повален от треска, която изсмука цвета от тялото му, а после го направи силно чувствителен и към най-тънкия процеп слънчева светлина. За сметка на това през нощта бе усетил прилив на гибелна, всепомитаща енергия и изгаряща жажда, която не можеше да бъде потушена нито с храна, нито с вино.