Римиел познаваше добре митовете и не бе нужно да вижда мъртвешки бледата си плът или дългите зъби, за да разбере в какво се е превърнал.
Като вампир той нямаше шанс да остане в своя дом — жреците на Томан щяха да го намерят — затова избяга навън и започна да се скита из пустите земи на Тарр, залъгвайки огнената си жажда с кръвта на нещастни животни, озовали се на пътя му. От време на време обаче инстинктът се оказваше по-силен от съвестта му и той поваляше хора, странници, малки отряди войници. След всяко такова нападение се чувстваше като кърлеж, като пиявица. Всеки път си казваше, че повече няма да прави така и всеки път гърлото му си искаше своето.
Римиел се превърна в легенда, в кошмар, в приказка, която хората разказваха на непослушните си деца. Рицарите на Томан не можеха да го открият, а ако някой все пак го намереше, намираше края си. Той бе навсякъде и никъде — ужасът на Тарр, кръвосмучещият в мрака.
Една нощ бе намерил нова жертва. Това бе в малък замък, в който никой не искаше да живее, освен неговите собственици — младия рицар сър Леонций и неговата по-малка сестра, шестнадесетгодишната Жийна. Римиел бе издебнал кога Леонций излиза на лов и бе нападнал момичето, за да изсмуче кръвта му. Ала щом тя го бе погледнала, друг огън, по-силен дори от всепоглъщащата жажда, изпълни цялото му същество.
Тя не се уплаши от него — напротив — в погледа ѝ се четеше същото, което изпълваше и неговия. Любовта победи глада и двамата започнаха да се срещат тайно от брат ѝ, когато той е на лов или спи. С времето станаха безразсъдни, а тя обичаше Римиел повече, отколкото бе разумно. Измъчваше се да го гледа как страда, докато смуче кръвта на животните, която в устата му бе като мътна вода. Затова започна да му дава по̀ малко от собствената си; върховен жест, почти сравним с неговия — задето успяваше да се сдържи да не изпие цялата ѝ кръв.
Ала това не можеше да продължава вечно. Денят, в който Леонций ги откри, бе страшен. Паладинът правеше впечатление на кротък човек, но щом зърна сестра си — бледа, омаломощена и окървавена в ръцете на вампир — полудя. Извади меча си и замахна да съсече Римиел на място. Острието му грееше, изографисано с магически руни, в които вампирът прочете смъртта си.
Но Жийна посрещна острието и удара, предназначен за него.
И двамата мъже — и Римиел, и Леонций — нададоха вик, който раздра нощта, тишината, замъка и съзиданието. Но паладинът освободи оръжието си и след като склопи очите на сестра си, отново тръгна за мъст, този път решен да довърши съществото, което според него бе отнело живота на Жийна.
А Римиел — посрамен от това, че бе оставил любимата си да умре, посрамен от страха си и от жалкия си инстинкт за самосъхранение — побягна. Той нямаше желание да се бие с рицаря. А пред себе си знаеше, че няма и възможност. Силите му бяха огромни, той можеше да се слива със сенките, бе по-бърз от невестулка и по-силен от трол, ала в онова омагьосано, обсипано с руни острие прочете съдбата си.
И затова отново побягна, съскайки безсилно, чупейки клоните на дърветата по пътя си, отдалечавайки се от замъка, в който бе загубил своята любима. Бягаше дълго, много дълго, когато насред гората видя светлинка. Тя идеше от колиба. Без да знае що да стори, Римиел я приближи и открехна вратата и.
Вътре, на малко столче до маса, на която бяха наредени табло за дама и пулове, стоеше мъж, какъвто вампирът не бе виждал досега. Той бе висок, много слаб и блед, облечен елегантно, което някак си не се връзваше с простата селска обстановка наоколо. Ушите му бяха заострени, а косите — бели като сняг, макар лицето да не бе старо.
— Заповядай — покани го мъжът спокойно, — седни.
Вампирът примигна. До масата вече имаше втори стол, а можеше да се закълне, че допреди малко такъв липсваше.
Римиел потъна в своите сетива на вампир. Нещо около този човек определено не бе наред. Елф, помисли си той. Или елф на мрака?
Ала вампирът бе срещал представители и на двете раси през своя дълъг живот и макар мъжът да приличаше на тях, все пак изглеждаше различен.
— Кой си ти? — попита той.
— Аз съм Лихваря — простичко каза мъжът, — а ти имаш нужда от заем. Затова се появих.
Римиел усети пулсиращо главоболие в главата си. Почувства се странно. Като вампир не страдаше от подобни болежки. Потри слепоочията си.
— Аз съм отвъд заеми и лихви — заяви той и за да подчертае това, оголи дългите си кучешки зъби.
— Но той идва — отвърна Лихваря и се усмихна.
— Кой? — не разбра Римиел.