— Рицарят — отвърна белокосият. — Все пак той те обвинява за това, че сам уби сестра си. Лицемерно е, но не можеш да очакваш разумно поведение от него.
— Той… — отвори уста вампирът.
— Ще те убие — спокойно каза Лихваря — и за света няма да е голяма загуба да има един вампир по-малко. Но аз давам заем на всеки, който е в нужда.
Римиел се досети какво има предвид белокосият, макар да не разбираше мотивите му.
— Аз не го искам мъртъв — рече той. — Вината за станалото е повече моя.
Но откъде Лихваря знаеше за станалото, зачуди се Римиел.
— Аз също не го искам мъртъв — кимна спокойно Лихваря, — така че ставаме двама.
— Тогава? — повдигна вежди вампирът.
— Тогава ще мога да уредя нещата тихо и кротко, но в замяна на услуга, разбира се.
Римиел се замисли. Реално погледнато, не трябваше да се страхува толкова за живота си. Той бе анатема, проклятие, подигравка с нормалното човечество.
И все пак.
— Какво искаш? — попита вампирът.
— Не знам — отвърна чистосърдечно Лихваря, — още не знам. Но ако ми се вречеш във вярност, когато му дойде времето, ще си поискам услугата.
Острите сетива на Римиел доловиха приближаването на паладина. Имаше някаква клопка в тази сделка, бе прекалено просто, но…
— Съгласен съм — каза той и оголи зъби в усмивка.
Лихваря примигна.
Някъде, много далеч, отекна камбана.
Леонций нахлу в колибата с оголен меч.
— Ти! — извика той.
Вампирът отскочи от стола си, оголи зъби и изсъска.
— Добър вечер — каза кротко Лихваря.
Паладинът го забеляза.
— Вие… — каза той и тръсна глава. Самият той не можеше да прецени какъв точно е този човек.
— Това същество… — продължи той.
— Е мой гост — каза спокойно белокосият, — така че е под моята закрила.
— Това е чудовище! — вдигна меча си паладинът. — Ако сте с него, значи и вие сте чудовище!
— Колко грубо и нерицарско от страна на човек, който нахлува в къщата ми — смъмри го Лихваря.
Леонций се поколеба. Римиел усети, че този странен господин и неговата къща, появила се от нищото, влияят и на паладина. Руните на острието му сякаш помръкнаха.
— Но понеже съм добронамерен, мога да Ви го оставя, за да го заколите, макар че, разбира се, ще настоявам това да не става в дома ми — кротко каза белокосият.
Римиел го изгледа с ужас.
— Но ти… — отвори уста той.
— Млъкни — меко каза белокосият. Вампирът усети как думите го задавят и не излизат от гърлото му.
— Отлично — разведри се погледът на Леонций. — Излизай навън, гадино!
— Чакай — прекъсна го все така спокойният, благ Лихвар. — Не съм казал, че го давам безвъзмездно.
Паладинът го изгледа.
— А как тогава?
— Ами искам първо да поиграем — махна с ръка белокосият към таблото с пуловете. — Една игра на дама например. Ако ти спечелиш, Римиел е твой — и той посочи към онемелия, парализиран вампир. — Но ако спечеля аз, ще искам нещо дребно в замяна — белокосият се замисли. — Например да коленичиш пред мен като рицар.
Паладинът тръсна глава. Той смътно усещаше, че нещо не е наред, но бе като хипнотизиран от този белокос възпитан мъж, който му предлагаше омразното изчадие на тепсия.
Леонций седна и започна играта, без да продума. Играеше дисциплинирано и смело. Дамата бе една от любимите игри на него и сестра му. Изпълни го ярост при спомена и той погледна към отвратителния вампир.
Странно, ала видът на Римиел го изпълни с някаква жал. Могъщият вампир изглеждаше като приклещен в някакви окови, отворил уста в безмълвен писък. Дългите му зъби блестяха.
Белокосият бе по-добър играч на дама. Пуловете му се движеха в някакъв странен ред и той изписваше фигури с тях, от които главата на Леонций се изпълни с пулсиращо главоболие.
Тази игра бе грешка, осъзна той.
Груба, ужасна грешка.
Накрая белокосият победи.
Леонций го погледна с ужас.
Добре облеченият мъж с остри уши го гледаше весело, някак небрежно.
— Искам да коленичиш пред мен — каза той внезапно. Паладинът усети как невидима сила изпълва крайниците му и го заставя да падне на едно коляно, забивайки меч в пода.
— Римиел, разкъсай гърлото му — ведро каза Лихваря. Вампирът го изгледа с ужас, но изглеждаше, че накрая се е освободил от своя плен.
— Ти каза, че няма да го убиваме — изсъска гневно той. Парализираният Леонций не разбра. Защо вампирът не искаше да го убива?
— Не съм казал, че ще го убиваме — отвърна меко белокосият, — затова направи каквото ти се казва.
Римиел се презираше за това, което прави. Ала нямаше избор.
Подозираше, че ако се възпротиви, белокосият отново ще го сграбчи в магическата си хватка.
Въобще не трябваше да търси помощ от този луд, откачен магьосник.