— Със сигурност не и за някой с вашите умения, древни — почтително каза жрецът.
— Алтиарин показва учудващи умения в това да побеждава всякакви врагове, смъртни и безсмъртни, тленни и нетленни, създания от оня свят и първични същества от нашия. Аз следях прогреса му, да ме прощаваш, далеч по-успешно от тебе.
— Какво искаш? — прекъсна го Амрак’арр и изтръпна. Понякога цените на силфа идваха в повече дори за елфите на мрака.
— О, за стари приятели нещо дребно — махна с ръка Лихваря. — Душата ти например.
Амрак’арр премигна. Нещо дребно. Душата му.
— Хайде стига — измърка Лихваря, — в крайна сметка някой като Алтиарин си струва залога. Редно е и ти да рискуваш нещо съществено, а не пари или роби. Ако аз се проваля и загина, загиваш и ти, така е по-честно. Пък и ти знаеш, че няма да се проваля. Аз никога не се провалям.
Лихваря никога не се проваляше. И все пак… Да заложи душата си?
Но рискът си струваше, реши Амрак’арр. Не можеше да остави обидата към жреците ненаказана. Какво щяха да си помислят останалите благородници? Че може да им се качват на главата?
— Съгласен — кимна той. — Искаш ли да призовем нещо на помощ?
— Не, не — усмихна се Лихваря, доволен от пазарлъка. — Не обичам демоните. Нямат никакъв стил. И вонят.
— Ха-ха! — изсмя се нервно жрецът. Не го впечатлиха толкова думите, колкото начинът, по който силфът ги бе изговорил — с пълно пренебрежение към създанията от тъмната равнина.
Макар че, замисли се той логично, ароматът на сяра наистина не беше приятен.
— Аз си имам едни стари приятели — допълни Лихваря. — Те ще се зарадват да ме видят и ще свършат работа.
За последното Амрак’арр беше сигурен, но за първото запази своите съмнения.
Невероятно е какво могат да правят парите. Понякога си мисля, че те са най-голямата сила на тоя свят — по-могъща от меча, магията, дори от боговете. Погледнете мен например. Дълги години аз бях беглец, сянка от кошмар. Всявах ужас у хората и трябваше да бягам всяка нощ, оставяйки трупове след себе си.
Но днес — днес е друго. Днес съм уважаван, тачен. Невероятно е колко толерантни стават жреците на Томан при вида на златото. Злато, злато, злато… и дори един вампир става предан син, за когото се молят ежедневно. Сега единствената ми грижа е да се местя от замък в замък, но това става веднъж в поколение, а не през броени дни.
В момента съм в собственото си имение. Удивително, нали? Откъдето започна всичко.
Едновременно с по-големия контрол над живота си имам и по-голяма власт над себе си. Вече не убивам жертвите си като бясно куче, което не знае кога да спре. Достатъчно е едно лекичко ухапване — да пийнеш малко, пък ако трябва, и редовно. Така жертвите остават живи и относително здрави, а ако са от нежния пол, ти оставят възможности за далеч повече занимания.
Вече имам и силата да създавам други вампири. Не ме питайте откъде го знам, просто го усещам. Изкушавам се да създам мой другар, с който да обикалям през вековете. Може би някоя красива девойка. Дали ако направя жена вампир, вековете ще разпалят помежду ни любов като тази между мен и Жийна? Все още я помня, като последния слънчев лъч, преди да бъдеш ослепен. Много бих искал някой ден да изпитам подобно усещане, но дали ще стане, не знам.
Понякога си мисля, че…
Внезапно Римиел спря да пише. Шестото му чувство започна да го дразни. Нещо не бе наред и той го усещаше.
Стана от писалището си и се обърна по посока на внушителния си портрет. Понеже бе вампир и огледалото не го ловеше, той пожела да бъде нарисуван от най-изкусен художник и така най-сетне успя да се види такъв, какъвто е. Висок, блед, с тъмнокафява коса до раменете, облечен в много дълго палто, което стигаше почти до петите му. Бледата кожа на ръцете му бе скрита от ръкавици. Той си позволи да се усмихне и съжали, че не го е направил пред художника. Но дори с всичките си пари не бе разумно да парадира с това, че е вампир, а зъбите биха го издали.
Жалко. Бе убеден, че изглежда добре с тях.
Воден от интуицията си, Римиел излезе от стаята си. Той нямаше слуги и нощем се обслужваше сам. От време на време наемаше някой да почисти и това бе всичко. Единствените му други гости бяха любовниците, които му осигуряваха кръв и удоволствия, както и някои стари приятели — жреци, благородници… Знаеше, че някои от тях плащат, за да бъдат ухапани. Един му предлагаше огромна сума, за да стане вампир.
Римиел още обмисляше дали да не приеме.
Вампирът започна да обикаля коридорите. С всяка стъпка неудобството му се засилваше. Внезапно се озова в коридор, който не познаваше.