Което бе абсурд.
Той се обърна настрана.
Не знаеше пътя за натам.
Оголи зъби и изсъска.
Ако това беше някой малоумен фанатик… от време на време се срещаха и такива. Подготвяха едно-две заклинания и опитваха късмета си. Но нито един тях нямаше меч като Леонций, а и сега Римиел бе много по-силен оттогава.
Тогава бе беглец в мрака.
А сега…
В този миг в ума му нахлу споменът и за другия човек от срещата с Леонций. Римиел изтръпна. Той тайно се надяваше, че след всичките векове Лихваря е мъртъв.
Или поне е забравил за него.
Вампирът се обърна наново.
Усети как го полазват тръпки.
Пред него стоеше огледало.
И той се отразяваше в него — напрегнат като котка, с леко оголени зъби.
„Наистина изглеждам добре“ — надъха се той.
— Скъпи неканен госте — каза Римиел, — мисля, че е време да се покажеш.
— Добре — дочу присмехулния отговор и отново се извърна рязко.
Лихваря бе излязъл от сенките. На вид бе същият, както в онази среща в гората — добре облечен, изискан, с иронично изражение на лицето.
Вампирът изпита някакво странно облекчение. През дългото си съществувание бе станал тъй могъщ, че вече не се притесняваше от почти нищо, освен от спомена за онази ужасна нощ. Реши, че сега ще получи възможност да изчисти дълга и да приключи с миналото си завинаги.
Но каква ли щеше да е лихвата за онази услуга, обади се предателски глас в подсъзнанието му. Глас, който го връщаше отново към миналото му на беглец в мрака.
Римиел направи всичко възможно да го прогони.
— Добър вечер — каза той и се изпъна. — Отдавна не сме се виждали.
— Вярно е — кимна Лихваря. — Бях зает, а и не обичам да досаждам. Виждам, че заемът ми е свършил работа.
С това изречение Лихваря накара Римиел да се почувства несигурен. Години наред вампирът се бе крил, търсейки стратегия, с която да си осигури по-удобно съществуване. Накрая бе решил да намери съкровище, колкото и наивно да звучеше. Откри копачи, които знаеха нещо, засити глада си с тях и след това заграби плановете им, за да открие старо имане — злато, което бе променило живота му изцяло. Тогава за пръв път от смъртта на Жийна — а може би и от нощта, когато го бе ухапал прилепът — реши, че има късмет.
Но дали пък този късмет не бе нагласен от белокосия демон?
— Хайде, хайде — меко каза Лихваря. — Чак пък демон?
Римиел отново усети да го побиват тръпки. Той беше вампирът. Той трябваше да кара другите да треперят, да не би да им чете мислите.
Не обратното.
— Какво искаш? — попита направо. Макар и доста силен, той не бе глупак. Можеше да прецени кога някой е в по-силна позиция.
А Лихваря бе такъв човек.
Не.
Не човек.
Просто такъв.
— Делови си, това ми харесва — усмихна се белокосият. — За съжаление, работата, която имам да ти възложа, е безвкусна и неприятна. Но какво да се прави, един друг приятел ме помоли за услуга, а аз, както ти е известно, съм много услужлив.
Римиел кимна спокойно, въпреки че усети да го изпълват лоши предчувствия.
— Търся един елф на мрака — премина директно по същество Лихваря.
Римиел потри ръце. Навремето бе виждал елфи на мрака. Бяха боен отряд, опустошил село. Това село беше част от ловната му обиколка и така той се срещна с черните същества. Те го посрещнаха с разбиране, дадоха му някои от пленниците си — за да утоли жаждата си — и дори го бяха поканили в своя град.
Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия.
Римиел бе обмислил сериозно предложението им. За пръв път от превръщането му във вампир някой се бе отнесъл така радушно с него, така щедро и така… нормално. Черните елфи го приемаха за нещо естествено. В някакъв смисъл той ги почувства близки дори заради тяхната смъртнобледа кожа, така подобна на неговата. Тогава се бе зачудил каква ли е на вкус кръвта им, но реши да не се конфронтира с могъщите същества — те бяха много и добре въоръжени, а сред тях имаше и магьосници, някои от прословутите Влъхви на смъртта, от които трепереше цял Тарр.
Не пожела обаче и да ги последва в техния странен град, сякаш нещо му подсказа, че дори за него там ще бъде… чуждо.
Черните елфи бяха разочаровани, ала не се опитаха да го убеждават повече.
Ако белокосият се бе забъркал с тях, Римиел разбираше защо идва да търси помощта му. Колкото и да бе силен, сигурно и той имаше едно наум за лордовете на Мрака, живеещи в своята далечна империя отвъд Мрулл’Аббан, Планината на Ледените Хребети.
Но следващото изречение на Лихваря го шокира.
— Става дума за един отстъпник. Той нанесе голяма обида на черните елфи и ми бе платено добре, за да приключа с него.