Римиел го погледна любопитно.
— Нима ти трябва помощ? — попита той.
— Скъпи ми вампире — вдигна невинно вежди Лихваря, — моята едничка сила е да получавам това, което ми е обещано. Нито съм воин, нито мога да призовавам демони, а още по-малко пък да сривам цели градове като могъщите заклинатели на елфите, били те светли или черни. Е, владея някои дребни заклинания, известни и на най-изостаналия маг, но в никой случай не мога да се меря с един вампир…
След тези думи Римиел внезапно се замисли каква ли би била на вкус кръвта на белокосия.
— … освен ако той не ми е длъжник. Тогава, опасявам се, нещата се променят — усмихна се хитро Лихваря.
Римиел реши да не прави глупости.
— Мъдро — кимна неговият гост.
— Добре тогава — кимна и вампирът, — кажи ми къде е този елф на мрака и ще приключа с него.
— Богове, как се променят хората! — възкликна белокосият. — Беше такова уплашено момче, когато се видяхме преди години, а сега сме, хммм, самонадеяни, може би?
— Реалисти — похвали го Римиел. — Уважавам коварството и силата на черните елфи и ако бях изправен срещу армия или боен отряд, щях да призная, че не мога да се справя сам. Но срещу един самотен воин…
— Самотен воин, който е бивш главнокомандващ на цели армади и е побеждавал в сражения демони от отвъдното, дузини елитни гвардейци от своя народ, разлютено Йети, нападнало го от засада по върховете на Мрулл’Аббан, а също така и велик инквизитор, въоръжен с броня от звездна стомана — даде повече информация Лихваря.
Римиел сплете пръсти.
— Това е интересно — най-сетне призна той. Като вампир той също имаше редица победи, включително срещу друг вампир, една хищна жена, живееща близо до Горите на Всемайката под носа на светлите елфи, рицар на въпросните светли елфи и пещерен трол, но някои от изброените постижения наистина му направиха впечатление.
— Все пак мисля, че мога да свърша работата — каза той.
Искаше да приключи с този проблем и да бъде оставен на мира.
— „Мисля“ не е достатъчно добро за моя приятел, висш клирик на бога Рамакар. Той дори си заложи душата в замяна на услугите ни.
Внезапно Римиел разбра, че е забъркан в много дълбока и гъста каша. Като всеки жител на човешките предели, той знаеше твърде малко за клириците на Рамакар, но и чутото бе достатъчно. Пред тях инквизиторите бяха като палави деца.
— Какво искаш тогава? — леко повиши глас вампирът. — Предлагам ти всичко, което мога да направя.
— Можеш много повече — измърка Лихваря. — Като вампир ще се слееш със сенките на Горите по подножието на Мрулл’Аббан, ще откриеш точно къде се крие нашият приятел черен елф и ще ми кажеш какъв е той и — нещо по-интересно — каква е жена му.
— Жена му? — повдигна вежди Римиел.
— Тя е най-интересното. Знам смътно за нея, учудващо, но дори моят псионичен взор не може да я огледа ясно.
Белокосият леко се намръщи.
— Усещам обаче, че е магьосница, магьосница с голяма сила. Трябва да ми кажеш точно каква, преди да атакуваме.
— Атакуваме? — повтори вампирът. — Нали каза, че не си боец!
— Да, но ти не си единственият пул на таблото, приятелю — засмя се Лихваря. — Мисля, че е време да събудим и твоя стар приятел Леонций.
— Знаеш ли, ако има някакъв проблем, че мъжът ми е черен елф, това е изпращането на работа — каза Лерта, докато гледаше сънена как Алтиарин излиза, препасал рапирата, кинжала и лъка си.
— Какво имаш предвид? — попита Алтиарин.
— В смисъл — продължи лечителката, — повече ми допадаше старата рутина с Крау. Сутрин го изпращам на лов, вечер го посрещам. При теб е обратното. И после спиш до обяд.
Черният елф се усмихна.
— А когато се събудя, вече си наготвила улова — подхвърли той — и след като обядваме…
Лечителката се изчерви. Алтиарин я целуна по челото.
— Прияло ми се е свинско — каза ѝ той внезапно.
Лерта се отблъсна от него.
— Не. Забранявам ти, Алтиарин. Наистина.
— Много е вкусно — добави черният елф и се затича към вратата, преди жена му да го хване.
— Алтиарин, забранявам ти! — извика тя.
— Ако нещо стане, ще ме излекуваш — долетя отговорът от студената есенна нощ.
Лерта прехапа долната си устна.
— Мъже! — процеди накрая.
През това време черният елф вече се бе отдалечил от малката колибка, където живееше с любимата си. Бяха построили нова къщичка, далеч от старата, която използваха за гроб на горкия Крау, бащата на Лерта, убит от инквизиторите на Томан. Бяха щастливи, близо до планинско селце, пълно със саможиви и честни хора, далеч от цивилизацията. След дълго увещаване от страна на Лерта Алтиарин най-накрая се беше представил на местните. В началото имаше известен шок от тяхна страна, но в крайна сметка го приеха. Сега той беше пазителят на селцето от чудовищата, обитаващи Планината на Ледените Хребети, а Лерта ги лекуваше.