Единствената сянка, тегнеща върху щастието им, бяха опасните ловни навици на Алтиарин. Сега той тръгваше по петите на любимата си плячка — едно от най-свирепите същества в Мрулл’Аббан.
Адската свиня.
Това бе огромно животно от рода на глиганите, покрито с гъста бяла четина и с огромни глиги. Туловището му обаче наместо с копита се придвижваше с мощни ноктести лапи, а звярът, за разлика от другите прасета, бе хищен и се хранеше с елени. Това бе и една от причините Алтиарин да го ловува. Съществото бе надарено с невероятна стръв и оставено без контрол, можеше буквално да ликвидира популацията на красивите горски рогачи. Затова черният елф хем си набавяше вкусно месо, хем пазеше по този начин равновесието в природата.
„Станал съм като светъл елф“ — направи гримаса той в тъмното.
Скоро зорките му очи доловиха следи от чудовищното създание. Алтиарин забави ход, приведе се и тръгна по следите му. Когато наближи бърлогата му — пещера, скрита в скалите зад гъсти храсталаци — елфът отстъпи назад и намери най-близкото езеро. Там се покатери в короната на едно дърво и зачака.
Тук идваха да пият вода различни животни — елени, вълци, дребни и не толкова дребни гризачи. По някое време четириногите се разбягаха и зоркият слух на Алтиарин долови приближаващ се тътен. Не след дълго чудовищната свиня се появи пред погледа му. Бе огромна, висока почти два метра в плешките. Свинята приближи водата и започна шумно да лочи.
Алтиарин бе точно над нея.
Черният елф се усмихна и скочи право върху огромния глиган, изтегляйки със същото движение и рапирата си. Веднага щом падна върху четината му обаче, разбра, че преценката му за атаката е била напълно погрешна. По принцип Алтиарин се справяше с това животно, като се хващаше за гъстата четина и забиваше рапирата си в окото му, убивайки го, преди то да е разбрало какво му се случва.
Четината на тази свиня обаче беше мазна — явно животното се бе търкаляло на някакво място, за което елфът предпочиташе да не мисли. Алтиарин се хлъзна напред и веднага усети, че ще падне точно пред страховитата паст на създанието, което щеше да е краят му.
Преценил грешката си, елфът успя някак си да се изстреля напред и да цопне във водата, след което трескаво заплува навътре, мъчейки се да не обръща внимание на режещия студ в езерото. Нормален човек би се парализирал при такъв шок, но не и елф на мрака, каляван от съвсем малък.
Зад гърба му се чу пронизително квичене и свинята нагази в езерото, гневна и разлютена.
Алтиарин точно това и чакаше. Когато глиганът влезе прекалено надълбоко и изгуби пъргавината си, елфът се извъртя във водата, гмурна се към разбеснялото се животно и го намушка като риба меч с рапирата си, пронизвайки го право в едното око. Глиганът потръпна в мощни конвулсии, изквича и умря.
Алтиарин използва намаленото му тегло във водата, за да го избута криво-ляво към брега, след което свали мокрите си дрехи и започна да дере животното, като отделяше и най-хубавите късове месо, които после уви в плаща си.
Лерта щеше да полудее, щом разбере какво пране я чака, но какво да се прави.
Алтиарин напали огън и остави частта от глигана, която нямаше как да вземе, на дивите животни, след което остана край огъня и зачака дрехите му да изсъхнат.
По някое време усети, че кандидати за убития глиган няма.
Всъщност наоколо бе неестествено тихо.
Алтиарин разбра, че някой го наблюдава.
Някой, който не е животно и същевременно е достатъчно силен, за да накара планината да притихне.
Външно черният елф не показа с нищо, че е усетил какво става, но приближи огъня и докато се правеше, че го напалва, започна да се оглежда крадешком, като бе застанал и плътно до рапирата си.
Скрит в сенките на едни скали по начин, по който само вампир можеше да се скрие, Римиел наблюдаваше представлението със смесени чувства. Със сигурност този черен елф, за когото го беше предупредил Лихваря, бе много силен и много опасен. Всеки, който за секунди се справя с такова огромно и хищно животно, заслужаваше уважение и здравословна доза боязън. Всъщност вампирът бе доловил възможност да довърши черния елф и да приключи взаимоотношенията си с Лихваря веднъж и завинаги, но се бе въздържал да го стори. Това бе в мига, в който елфът се хлъзна върху четината на огромното прасе. Всъщност Римиел бе очаквал всичко около този бежанец да приключи именно тогава, понеже, щом бе цопнал във водата, елфът бе останал уязвим за внезапна атака от страна на вампира, който се чувстваше като змиорка във водата.