Такъв ход обаче щеше да остави Римиел сам срещу огромната разярена свиня, а за разлика от елфа на мрака, вампирът нямаше хладни оръжия, с които да я прониже, и дори нечовешката му сила щеше да бъде поставена на изпитание от адския глиган — да не говорим, че зъбите му едва ли щяха да пробият гъстата четина.
Изправен пред угрозата от свинска смърт, вампирът бе предпочел да изчака и сега наблюдаваше впечатлен как черният елф някак си е доловил присъствието му, макар очевидно да не можеше да го види.
Може би наистина щеше да се стигне до Леонций, помисли си Римиел, но от това не му стана по-добре. Навремето се бе плашил от светлия, изпълнен с праведен гняв паладин, но сто пъти го предпочиташе пред чудовището, което му разкри Лихваря. През всичките години рицарят не бе мръднал от мястото си, но вече и прашинка не бе останала от тленната му форма. Сега той бе една есенция на мрак, изпълваща доспехите; чудовищен конструкт на черната магия, пред която неговото собствено кръвосмучещо състояние бе нищо. Вампирът, като всеки в континента Тарр, бе чувал легендите за Рицарите на Смъртта — страховитите убийци, създавани от Сталкерите на Мрака в древни времена — ала и през ум не му бе минавало, че ще срещне такова създание.
Леонций наистина щеше да се справи с този черен елф — в случай че Римиел срещнеше проблеми…
След като дрехите на Алтиарин изсъхнаха, черният елф се облече с тях, вдигна издутото като торба с месо наметало и се насочи към дома, като през цялото време бе готов за бой. По едно време видя няколко назъбени тъмни скали, в които дори неговото зрение не успя да различи нищо. Той разбра, че нещо не е наред и ги заобиколи внимателно, стиснал дръжката на рапирата си.
Докато се прибираше към къщи, усети, че планината остава все тъй притихнала и напълно се увери, че някой или нещо го следва.
И каквото — или който — да беше, явно разполагаше с внушителна сила. Но дали бе Йети, свирепият хищник, спуснал се от високите върхове? Колкото и невероятно да звучеше, това бе съвсем възможно. Косматите създания имаха славата на хитри ловци и цялата планина трепереше от тях. Самият Алтиарин едва не бе изгубил живота си в схватка с такова изчадие, макар че именно тази битка го срещна с Лерта. Лечителката му бе спасила живота.
С всяка следваща стъпка Алтиарин отхвърляше тезата за Йети. Миризмата на такъв звяр мигновено би прогонила глигана. Дори адската свиня избягваше ужасния снежен човек от върховете. Освен това Йети не бяха чак толкова търпеливи. Досега сто пъти да са го е нападнали, за да докопат свинското.
Не бе вероятно и преследвачът да е човек. Хората нямаха такъв финес, те обикновено огласяха шумно присъствието си с тракане на брони и звънтене на оръжия.
Оставаше друг черен елф.
Някак си обаче и това не се връзваше.
Той усети да го полазват тръпки.
Когато най-сетне достигна колибата, Лерта го чакаше на прага, пребледняла като платно.
— Какво се е случило? — попита разтревожен черният елф.
— Наблизо има някой — каза лечителката. — Някой ни наблюдава, някой с голяма сила.
Алтиарин остави торбата на земята и изтегли рапирата си. Нямаше смисъл да отрича, той също го усещаше.
Играта на криеница му омръзна.
— Мисля, че е време да се покажеш! — извика той.
Римиел, който бе впечатлен от интуицията на вълшебницата, реши да приеме предизвикателството.
— Добър вечер — каза той и се материализира като сянка от дърветата. — Нямате представа колко любопитна е за мен тази среща.
Черният елф вдигна рапирата си, а Лерта си пое рязко дъх.
— Вампир — промълви тя.
Но Алтиарин вече и сам бе видял бледата кожа, леко издължените кучешки зъби, елегантната походка, издаваща стаената огромна сила… Сега нещата се нареждаха. Действително всички знаци показваха, че по следите му е вървял вампир.
Как не се бе сетил?
— Аз съм граф Римиел — представи се новодошлият, като наглед не предприемаше нищо агресивно — и много исках да се запозная с вас.
Алтиарин наклони леко глава. Всичко това можеше да е поза. Ужасното същество сигурно готвеше нападение.
Римиел обаче наблюдаваше предпазливо рапирата. Вампирският му усет го предупреди, че острието е опасност за него, както навремето бе мечът на Леонций. Самият черен елф пък благодари на своята настоятелност, която бе убедила един ковач да изкове наново строшеното от великия инквизитор оръжие — като по ирония на съдбата за спойка елфът беше дал части от бронята на въпросния инквизитор, метал лек и ковък, по негова преценка — паднал от звездите.
Вероятно двамата все пак щяха да се нападнат, ако Лерта не се беше обадила.