— Ами щом е така, заповядай у нас — каза лечителката.
— И така — рече Алтиарин, — ще споделиш ли какво те доведе насам?
Тримата бяха седнали около грубата маса. В печката бе напален огън. Пред двамата домакини имаше по купа топла супа и чаша вино. Пред госта — нищо.
Черният елф изглеждаше небрежно отпуснат, но на практика бе застанал така, че да може да извади рапирата си с едно-единствено движение.
„Не прави никакви грешки“ — отбеляза си наум Римиел, след което на глас изрече:
— Имаше интересни слухове — предаде той информацията, която му беше дал Лихваря — за цял отряд рицари, избити от Йети. Само един оцелял, младеж на име Арно. Случилото се породи дебати в ордена на Томан, но както и да е… — вампирът се усмихна — на мен нещо не ми се връзва цялата история и реших да проверя какво става.
Черният елф кимна, привидно удовлетворен от отговора.
Обаче усети, че другият лъже.
Лерта не се включваше в разговора. Тя стоеше леко настрана, притворила очи, сякаш се опитваше да разбере нещо.
— И какво мислиш за това, което откри? — попита Алтиарин, като отпи малко от виното си.
— Ами, впечатлен съм — усмихна се още по-широко Римиел. — Не съм очаквал да открия черен елф, и то живеещ със смъртна жена.
— Случват се и такива неща — отвърна Алтиарин, не желаейки да изпуска инициативата. — А ти какво знаеш за черните елфи, та си толкова впечатлен?
Въпросът не бе случаен. Алтиарин искаше да разбере дали неговите събратя са изпратили този кръвосмучещ убиец. Това щеше да предопредели действията му оттук нататък.
Малко объркан от въпроса, Римиел реши да използва най-старата тактика — да смеси лъжата с истина.
— Преди много време бях попаднал на един отряд черни елфи — каза той. — Бях излязъл на лов… — облиза се, — но селцето, което си бях набелязал, бе атакувано от черните елфи. Те се отнесоха… с разбиране към мен.
Тактиката му сработи. Алтиарин не усети никаква лъжа. Ситуацията бе позната.
— Предполагам, са те поканили да дойдеш в Иррхас-Аббат — предположи елфът на мрака.
Римиел сплете пръсти с учтива усмивка.
— Винаги ли каните вампири, когато ги видите? — попита той, леко разочарован. Надяваше се да са харесали него, а не това, което е.
— Да — отговори Алтиарин и отново отпи от виното си. — Вампирите са сред най-търсените роби за гладиаторските игри.
Римиел бе така шокиран от отговора, че зяпна. Лерта леко потръпна при вида на дългите му, остри като бръснач зъби.
— Черните елфи организират грандиозни гладиаторски битки, в които участват различни създания, които пленяваме по време на набезите си — джуджета, орки, тролове. Но малко са така ценени като вампирите. Вашата сила е легендарна.
Черният елф реши да продължи разказа. Нещо в този гост и бездруго не му харесваше. Нека изпита темперамента му.
— Държат вампирите в полуосветена килия, за да са немощни и объркани, и им дават кръв от орк, която те мразят. Пускат ги гладни, омаломощени и настървени на арените. Те разкъсват по-низшите създания, но когато в битката влезе някой от нашите гвардейци, са прекалено ядосани, за да окажат реална съпротива.
— Алтиарин, стига! — скара му се Лерта, усетила какво прави мъжът ѝ. Късно.
— Това предизвикателство ли е, елфе? — процеди Римиел. Усмивката бе изчезнала от лицето му и той се бе смръщил като мраморна статуя на гнева.
— Само ако ти искаш да бъде такова — кимна черният елф.
— Достатъчно! — извика Лерта.
Двамата мъже продължиха да се гледат един друг, преценявайки шансовете си. „Рискувах много“ — укори се Алтиарин. Този вампир не беше нито немощен, нито объркан. Дори да успееше да го победи, пак можеше да стане опасно за Лерта.
Римиел пък вътрешно кипеше от гняв. Не можеше да допусне някакъв бежанец, живеещ като чобанин, да го унижава. Действително изпитваше страх от рапирата, ала това също го влудяваше.
Предишния път, когато бе избягал от магическо острие, нещата не се бяха наредили като хората. Може би трябваше да свърши всичко тук и сега.
— Достатъчно — повтори Лерта тихо, но категорично. Двамата усетиха как ги обзема някакво спокойствие.
— Стига вече. Алтиарин, ти си домакин, не подобава да се отнасяш така към госта ни — смъмри го тя нежно.
— Той е тук, за да ме убие — каза внезапно черният елф. Бе сигурен в това. — Нали така?
Римиел отвори уста. Не знаеше какво да отвърне.
Изсъска.
— Но няма да го направи, нали? — Лерта го погледна.
Вампирът извърна поглед настрана. Не знаеше защо тази лечителка му влизаше така под кожата, нито пък как бе превърнала един елф на мрака във въплъщение на образцовия стопанин. Двамата внезапно му напомниха за него и Жийна. И неговата любима бе успяла да потуши ужасния му глад, неестествената стръв за повече кръв и повече смърт.