— Ти кървиш — каза внезапно Лерта и го приближи.
— Лерти, не! — предупреди я черният елф, но лечителката махна с ръка.
Вампирът се обърна към нея.
— Стой настрана! — озъби се той. Знаеше откъде кърви и чувстваше унижение заради това. Като вампир, създание без нормален живот, той не можеше да плаче като хората. Очите му не можеха да произвеждат сълзи. Затова от тях капеше течността, която беше всичко за вампира.
Кръв.
— Спокойно — каза Лерта и избърса лицето му, — всичко е наред.
— Нищо не е наред — пророни внезапно вампирът, обзет от тежко, дълбоко отчаяние. — Лихваря ме изпрати при вас.
— Лихваря? — погледна го учудено жената.
Алтиарин усети да го полазват ледени тръпки при тези думи.
— Това не е възможно — продума вцепенен.
— Ти го познаваш? — погледна го Римиел.
— Кой е този Лихвар? — настоя Лерта.
— Той е един от най-странните обитатели на Иррхас-Аббат — отговори като в транс Алтиарин. — Наричат го още Избраникът на Сталкерите, Любимецът на Рамакар, Последният Силф.
— Какво е силф? — попита Лерта.
— Някога силфите били раса, близка до тази на светлите елфи, но по-първична, по-свързана с природата и дивата магия. Те били сред най-упоритите противници на Рамакар. Един ден обаче Сталкер на Мрака успял да проникне в техния град и да отприщи такива същества от отвъдното, че расата им изчезнала напълно. Останал само Лихваря, а той е свързан с Рамакар, това е ясно като бял ден. Приятел на жреците, доколкото създание като него може да е приятел с когото и да е било. Да, сега всичко ми е ясно — въздъхна Алтиарин.
— Защо го наричат Лихваря? — зададе нов въпрос Лерта.
— Той е властелин на изпълнените обети — отговори черният елф. — Когато някой му обещае нещо, той разполага с магическата сила да принуди обещалия да изпълни дадената дума, дори когато става въпрос за нещо ужасяващо. За да си спечели тази власт, самият Лихвар обикновено помага за нещо дребно, по-дребно от това, което иска в замяна. Затова го наричат Лихваря — взима си обещаното с лихвите.
Черният елф подпря челото си с ръка.
— Ако се е съгласил да тръгне подир мен, това е излязло скъпо на жреците… — добави той.
— Жрецът, който е поискал помощта на Лихваря, е предложил душата си в замяна — отрони в отговор Римиел.
В стаята настана мъртва тишина.
Алтиарин погледна Римиел.
— Как се забърка в това? — попита черният елф.
— Нямам желание да се връщам към това — поклати глава вампирът.
— О, не, излъга — рече му Лерта, — всъщност искаш, имаш нужда да го разкажеш, нали? Ти си толкова самотен.
— Предполагаш твърде много — изсъска вампирът, ала отново усети издайническите ручейчета кръв да се стичат по лицето му. Как можеше да се размеква толкова!
Алтиарин усети, че става нещо специално, и реши да помогне.
— Спокойно — каза меко той. — Ако някой може да те разбере, това е Лерта. Тя разбра мен, а аз съм правил неща, които дори един вампир не може да извърши. Надявам се.
Римиел го погледна и отвори уста, след което отново я затвори. Изсъска.
— Имаше… — изрече накрая той, след което млъкна. Замисли се за миг, подир, което отново започна. — Всичко тръгна от един прилеп, но в действителност тази история е за едно момиче. Което обичах много.
Думите заваляха една след друга — болезнени спомени, забулени от мъглата на вековете, но винаги дебнещи да изплуват отново, подобно на акули. Той се върна назад — към първите си години като вампир, към срещата с Жийна, към онези няколко месеца на сияйно щастие във вековете му на уродливо полусъществуване, към трагедията със сър Леонций, към срещата с Лихваря в гората, към внезапния му късмет след това, към новото му положение, към повторната среща с Лихваря и накрая — към ужасния Рицар на Смъртта, който дебнеше в гората.
— Рицар на Смъртта — поклати глава Алтиарин. — Дори аз нямах представа, че Лихваря е толкова силен.
— Той е по-силен от боговете — процеди Римиел. — И рано или късно ще ви намери, със или без моята помощ, а и аз съм принуден да му помагам пряко волята си.
Вампирът откри решението на проблема. Беше толкова просто, че чак го досмеша.
През цялото време това е било решението на проблема.
От самото начало.
— Убий ме, черни елфе, и приключѝ цялата история, веднъж и завинаги — предложи вампирът.
— Не — поклати глава Лерта. — Нещата са много по-прости.
И тя хвана с длани слепоочията му и произнесе няколко думи. Римиел усети да го изпълва неземно спокойствие, завладяващ покой.