След това усещането изчезна.
Той погледна двамата.
— Какво ми направи? — обърна се вампирът към Лерта.
— Вече си свободен от обещанието — отговори тя.
Вампирът се изсмя късо.
Алтиарин поклати глава.
— Лерти, не мисля, че дори ти… — отвори уста той.
— Няма начин! — продължи да се смее горчиво вампирът. — Лихваря е на векове. Няма начин едно горско момиче да развали магията му.
— Ти си свободен — каза меко Лерта. — Трябва само да го повярваш.
Вампирът я изгледа.
— Скоро ще се съмне — отбеляза вълшебницата. — Алтиарин, мисля да го сложим да си легне, както сложихме теб, когато дойде.
— Лерти, не мисля, че е разумно — възрази черният елф.
— Така каза и Крау за теб — прекъсна го лечителката.
И с този аргумент сложи край на спора.
Лихваря се намръщи. Бе следил внимателно къде ходи Римиел с псионичните си умения, но когато той приближи колибата на бежанеца, някак всичко се замъгли. Силфът се досети, че това е резултат от уменията на селската лечителка.
Но как можеше да е толкова силна, удиви се той, когато съвсем изгуби контакта си с вампира.
Добре, че Амрак’арр ме изпрати тук, реши Лихваря след кратък размисъл. Толкова силна вълшебница не биваше да съществува на лицето на Тарр.
Трябваше да избие всички — и лигавия вампир, и принизилия се до ролята на животно Алтиарин, и онази натурална селянка с нейните фокуси. А после щеше да вземе и душата на Амрак’арр, като добавка за непредвидените усложнения.
— Скъпи мой рицарю! — каза напевно Лихваря.
Леонций го приближи — един силует от най-черен мрак; доспехи, зад които се криеше самата смърт.
— Настана време за убиване — измърка силфът.
Римиел спа, без да сънува нищо, и се събуди привечер. Беше се свил под кревата на черния елф, въпреки протестите на Лерта. Обясни, че така си създава илюзията за ковчег. Когато отвори очи и прецени, че е достатъчно тъмно, изпълзя изпод кревата, наметна се с дългото си палто и се огледа.
Черният елф точеше рапирата и кинжала си един в друг. Скръц-скръц, скръц-скръц.
Лерта стоеше настрана, съсредоточена.
— Правите грешка — отбеляза Римиел. — Когато Лихваря ми нареди да ви убия, няма да имам друг избор, освен да се подчиня.
— Ти си свободен. Той няма власт над теб. Ще можеш да направиш това, което смяташ за редно — отговори Лерта.
— Не се притеснявай — подметна присмехулно Алтиарин. — Ако се закучат нещата, веднага ще те освободя от тежестта на престъпленията ти.
— Надценяваш се — обади се вампирът и внезапно притвори очи. Острото му шесто чувство долови усещането за развала, за поквара, за обида към съзиданието, което съпровождаше идването на Лихваря.
Но сега с него имаше и още нещо — усещане за кладенец на тъмата.
Леонций.
— Те са тук — изрече той и оголи зъби.
— Усетих — отвърна Алтиарин и продължи да точи оръжията си. Стойката му остана непроменена.
Но Римиел долови нервността и в него.
Миришеше на тревога.
— Няма смисъл да се крием в колибата — обади се Лерта. — Да излезем навън.
— Ти оставаш тук — тихо отвърна Алтиарин, докато се изправяше. Той отвори вратата и излезе, следван от Римиел.
Лерта бе зад тях.
— Прибирай се — нареди ѝ вампирът. Нямаше намерение да предизвика смъртта на една втора Жийна.
— Това не е ваше решение — заяви Лерта.
Вампирът се озъби, а Алтиарин се обърна разгневен към нея.
— Сега поне знаеш как се чувствам, като ходиш да ловиш онова ужасно прасе — дръзко каза лечителката.
Но спорът им прекъсна. В края на гората — там, където започваше сечището, в което бе разположена колибата им — се появи Лихваря.
А зад него бе Рицарят на Смъртта; една крачеща руина на злото и разложението. Руните на огромния му меч блестяха както някога, само че не със сияйна светлина, а с болезнена, лепкава и подобна на фосфор енергия.
Празният шлем се наклони към Римиел.
Дори от такова разстояние вампирът усети да го залива вълна от черна ненавист, подобна на катран.
Ала моментът да се страхува вече бе отминал.
„Ти си свободен“ — бе му казала лечителката.
Беше време да провери дали е така.
— Здравей, Леонций — махна той на Рицаря на Смъртта.
В това време Алтиарин бе пристъпил напред към Лихваря.
— Нямам дългове към теб, старче — заяви той. — Махай се!
Лихваря се засмя.
— Студено посрещане след толкова време, стари приятелю.
— Никога не сме били приятели.
— Но сме били съграждани, мили ми Алтиарин — отговори Лихваря. — Не е ли това достатъчен повод за приятелство в тази отдалечена и дива земя?
— Ти не идваш като приятел — изтъкна черният елф.
— Но си оставам твой съгражданин — настоя белокосият. — Ти можеш да напуснеш Иррхас-Аббат, черни елфе, но Градът на Странните Удоволствия няма да те напусне никога.