Настана тишина.
— Е, време е да тръгвам — заяви внезапно Римиел.
— Къде ще отидеш? — погледна го Алтиарин.
— Наблизо… наблизо е замъкът, в който бе моята Жийна. Ще потърся останките и ще се заселя там. Наблизо има всичко, приятели… — той ги погледна — и най-вече храна. — Погледът му се насочи замечтано към селото.
— Не! — повиши глас Алтиарин.
— Спокойно, мога да пия кръв така, че никой да не разбере — махна с ръка Римиел. — Малко любовно ухапване, нищо повече.
— Ти си покварен — каза му черният елф.
— Знаеш ли как звучи това от устата на някой от твоя народ? — озъби се вампирът подигравателно.
Черният елф поклати глава.
— Ще се виждаме от време на време — обеща Римиел и се затича през гората, бърз като сянка.
— Ако направи нещо… — намръщи се Алтиарин.
— Нищо няма да направи — заяви Лерта и се сгуши в любимия си. — Сега той е свободен. Като теб.
Черният елф я погледна.
— Знаеш ли, вече, освен болести, трябва да лекуваш и проклятия.
— О, но аз го правя, скъпи — засмя се уморено лечителката. — Половината неприятности в селото идват от това, че някой погледнал друг накриво и му предал лошите си мисли. Постоянно гледам да освобождавам хората от това, редом с физическите им тегоби.
— Значи имаш нужда от малко почивка — усмихна се палаво Алтиарин — и от малко топлинка.
Лерта му се усмихна не по-малко дяволито в отговор.
Двамата се насочиха към къщичката си.
Водопадът на зората
Глава I
Момичето притвори очи. Знаеше, че в предстоящата битка те няма да ѝ помогнат. Бе още тъмно, в часовете преди зората, когато нощта е най-черна и когато хищниците от Ледената планина правеха последен, отчаян опит да докопат някоя плячка, преди слънцето да огрее високите хребети с бледите си лъчи и да ги изпрати да спят. В този мрак зрението не помагаше и често дори пречеше, мамейки с разстоянията, с перспективата. Мракът винаги бе лъжовен и измамен — на това я бе научила майка ѝ.
Освен това знаеше, че противникът ѝ вижда в тъмното много по-добре от нея. Той беше вампир — създание, отказало да умре — и нощта за него бе като майка-закрилница. Очите му със сигурност виждаха стройното ѝ тяло, увито в топла, но лека дреха от бяла козина. Представи си как бе оголил дълги зъби и се готвеше за скок.
Но тя имаше сетива, с които той не разполагаше, с които го превъзхождаше.
Магията ѝ се пробуди и вникна в обкръжаващата я природа — в мрачните дървета, разперили хищно клони като ръце на просяк, в преспите от твърд, леденостуден сняг; пропадането, в които можеше да те простуди фатално; в животните и птиците наоколо, склопили очи за сън и в ония, които дебнеха плячка — макар последните да бяха надалеч.
И долови вампира — тъмно присъствие, изпълнено с любопитство и самоувереност, а и с още нещо, което вълшебството ѝ не можеше да определи. Усети къде точно е, предвиди как точно ще я нападне.
Намръщи се. Противникът ѝ бе подбрал точно мястото, от което да атакува — короната на дърво — скрит от всякакви погледи, на добро местоположение, с което да изненада жертвата си. Бе доволна, че не е използвала зрението си.
В мига, в който долови решението му да скочи, тя вече се движеше, бърза и плавна като вятъра, истинска дъщеря на баща си. Вампирът падна в снега, върху който бе стояла допреди малко, а тя рязко отвори очи и най-сетне го видя на бледата светлина на звездите — висока, източена фигура на блед, изумително красив мъж с дълга до раменете кестенява коса, веещо се зад гърба му палто и ръце, скрити зад изящни ръкавици. Зъбите му бяха оголени, а на лицето му бе изписана самоуверена усмивка, която премина в гримаса на изненада, когато дървената тояга в ръцете ѝ се стрелна напред и го докосна по гърдите.
— Ако това беше дървен кол, Римиел, съществуването ти щеше да стигне злощастен завършек — каза момичето.
Римиел изпъна рамене с леко обидено изражение на лицето.
— Дори не знам защо се вързах на акъла ти да тренираш. Имам чувството, че ти изпитваш някакво нездраво удоволствие в това да тормозиш бедния стар вампир.
— Старостта никак не ти личи, а беден не си по никой закон, бил той човешки или природен — засмя се девойката, — освен това този път се бе скрил много добре. Дори снежен барс не би могъл да направи толкова хубава атака.
— И всуе отидоха усилията ми — отговори Римиел, — ти си ловка като баща си, а магията ти комай е по-силна дори от тази на майка ти.
— Не — поклати глава момичето и се усмихна, — никога няма да бъда по-силна от нея.
— Не бъди толкова сигурна — каза вампирът. — Лерта не може да долавя присъствието ми по този начин.
— Татко обаче може — не му остана длъжна девойката.